Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
— Когато се страхувам, се опитвам да не мисля за лошото, което може да се случи. А напротив, мисля за хубавите неща. Като това, че ще срещна семейството си. Вече се запознах с някои страхотни хора. Ще видя непознати места. Мисля за себе си, вземам сама решения. Всичко това е хубаво.
— Да. Добре. Ще помисля за това.
Отвън виеха полицейските сирени, но от другата страна на линията Лус чуваше звука от тихото и спокойно дишане на Съли и това я караше да се чувства, в безопасност. Прозя се.
— Върви да си лягаш — каза той.
— Добре. Лека нощ, Съли.
— Лека нощ. Наспи се добре. И ми се обади утре сутринта.
Този път, след прекъсването на връзката тя не се почувства зле, като отрязана от него. Сви се на кълбо, притисна колене към гърдите си и обви ръце около тях. След като чу гласа на Съли, усети още по-силно липсата му и се почувства отново разкъсвана на две, между решението си да продължи и страха, че той може би е прав и тя поема излишен риск с това пътуване.
После си спомни пеперудата в градината, как беше размахала криле и без колебание се беше издигнала във въздуха, започвайки безстрашно пътуването си на юг, към място, където никога преди това не е била. Никой не й казваше, че трябва да остане у дома си. Тя трябваше да полети или да умре.
Каква смелост, а?
Лус затвори очи, чувстваше се малка и крехка като пеперудата. Какво беше смелостта? Не знаеше. Може би смелостта е да се вслушаш в своя собствен глас, а не в мнението на другите. Да повярваш на собствените си инстинкти, независимо колко тих и слаб е гласът, който звучи в съзнанието ти.
Преди сънят да я завладее, Лус се зачуди, дали смелостта, не е просто това, да размахаш криле, да полетиш и да следваш посоката.
Шест
Пътуването на юг е трудно и пълно с опасности. Често крилете на пеперудите монарх се нараняват и разкъсват, но те продължават да упорстват в своя път.
Суровият плащ на зимата надвисна с ужасяващите си сиви облаци, над езерото Мичиган. Лус усещаше, че желанието й да тръгне на юг, нараства с всеки порив на вятъра. Събуди се на третия ден в Чикаго, тръпнеща от нетърпение да си вземе колата и да поеме отново на път. Мислено отброяваше дните в календара. Беше втората седмица на октомври и ако искаше да намери леля си в Сан Антонио, а после да стигне навреме в Мексико за Деня на мъртвите, то определено трябваше да побърза.
Пиковото време за обяд беше свършило в такерията. Лус избърса и последната тенджера, докато изчезна и най-малката следа от мръсотия. После взе парцал и започна да чисти металния плот, въпреки че по него нямаше, дори едно петънце, с усърдието на моряк, който търка палубата, за да заблести.
— Ей, chica. Estas loca? Да не си луда? — Офелия я сръга закачливо в ребрата. — Така всички други ще изглеждаме мързеливи в сравнение с теб. Не искам мистър Кордеро да свикне с такова усърдие.
— Просто искам, да оставя всичко чисто. Това е последният ми ден.
— И все пак, момиче… Забави малко. Аз ще продължа да работя тук, когато ти си тръгнеш, нали знаеш?
Лус се облегна на плота и се опита, да успокои дишането си. Ръцете й бяха напукани и изранени от почистващите препарати, с които търкаше масите, а краката й се бяха подули от часовете търчане между тях, докато разнасяше чиниите и чашите на клиентите. Но въпреки това през тези дни в такерията й беше приятно. Закачките с Офелия я разсейваха от мислите за Есперанса и запълваха празнотата в сърцето й, а изпълнението на поръчките за такос, тамали и боб ставаше с такава скорост, че нямаше време да се самосъжалява за лошия си испански. Маса след маса правеше ужасни грешки с езика, но някак си успяваше да вземе поръчките и да обслужи всички както трябва.
— Обади ли се на приятеля си? — попита Офелия. Метна кърпата на рамото си и се облегна до Лус на плота. — Как се казваше, Сами?
— Съли. И не, не съм му звъняла.
Отново изпита онова чувство, на наранена гордост. Беше проверила телефона си няколко пъти за съобщения, но той не се беше обаждал, нито писал. Нито веднъж за три дни. Нощем Лус седеше сама в малката си стаичка, взираше се през мръсния, затворен прозорец към улицата под себе си и притискаше телефона близо до сърцето си.
— Мислех, че той ще ми се обади пръв. — Метна с раздразнение кърпата на плота. — Знам, че не искаше да тръгвам, на това пътуване. Защо мъжете са такива инати? Помолих го, само да ме остави, да се погрижа за себе си и той започна да се бие по гърдите с юмруци.