Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
— Не. Не е безопасно, Лус. Не мога да понеса да пътуваш сама, из страната с тази кола.
Тя си пое дълбоко дъх и се опита да намери правилните думи. Знаеше, че Съли е консервативен мъж, който вярва в традиционните роли. Мъжът се жени, усяда, грижи се за семейството си. Беше му трудно да разбере, още по-малко, да приеме нейното желание да измине целия този път сама.
— Знам, че се тревожиш, но вече помислих за това. Ще поправят колата ми и ще продължа. Обикновена малка спънка.
— Спънка…
Чу се иронично сумтене.
— В момента просто се инатиш, Лус. Чуй ме, знам какво говоря и ти казвам, че не е безопасно да пътуваш, с тази кола. Ако продължиш, следващото обаждане, което ще получа, ще бъде от някой полицай, който ще ми каже, че са намерили тялото ти край пътя.
— Чудесно — отвърна рязко тя.
Изправи се и погледна през прозореца. Луната едва се виждаше през сградите, късче надежда сред морето от тъмнина.
Съли продължаваше да спори с нея, гласът му ставаше все по-висок и по-нервен, докато й повтаряше, отново и отново, колко лоша идея е това. Лус отдалечи телефона от ухото си. В сърцето си знаеше, че той говореше така, защото се страхуваше за нея, но не искаше да го слуша повече. Думите му я разколебаваха.
— Сега ще ти кажа „лека нощ“, Съли.
— Не ми затваряй. Не сме свършили с разговора.
— Ние не разговаряме. Ти ми крещиш, а аз чакам, това да приключи. Това не е разговор.
— Тогава нека да разговаряме. Виж, знам, че съм доста неотстъпчив, но скръбта ти пречи да мислиш логично.
— Съли…
— Ти си умно момиче. Не си лекомислена хлапачка. Така че спри да се държиш, като такава. Бъди отново благоразумното момиче, което обичам, и се прибери у дома. Или аз ще дойда да те взема.
Лус отново отдалечи телефона и се загледа в него, както го държеше в ръката си. Не му се сърдеше, знаеше, че тревогата му е признак на любовта му към нея, но не искаше да я обезкуражава точно сега, когато имаше най-голяма нужда от неговата подкрепа. Доближи телефона до ухото си с въздишка.
— Уморена съм — каза тя с пресипнал от изтощение глас. — Беше тежък ден, а утре сутринта трябва да ставам рано. Затова нека си кажем „лека нощ“, става ли? Ще се чуем утре.
Отсреща имаше само мълчание.
— Става ли? Лека нощ, Съли. Съли?
— Значи ще продължиш. — Не беше въпрос, а твърдение.
— Да.
Отново настана тишина.
— Съли, опитай се да ме разбереш. Трябва да го направя.
— Не разбирам. Но изглежда, няма значение.
— Има.
— Какво искаш да ти кажа?
— Не знам. Нещо окуражаващо. Като „късмет“, например.
Той се изсмя, но в смеха му имаше горчивина.
— Разбира се. Е, добре. Късмет.
Лус чу затварянето на телефона, след което остана само досадното пращене на прекъснатата връзка.
Той й затвори. Тя зяпна от изумление, че наистина го беше направил. И преди бяха спорили, но независимо, колко сериозни бяха кавгите им, никога не си бяха затваряли телефона, без да си кажат поне едно „трябва да вървя“ или „ще се чуем утре“.
Рязко метна телефона до себе си на леглото и се пъхна под завивката. Миг по-късно отново се чу звънене. Бързо се пресегна и вдигна апарата.
— Не трябваше да ти затварям — каза Съли.
Лус въздъхна с облекчение и се сви на кълбо.
— Не, не трябваше — отвърна тя, но вече не се сърдеше. — Никога не си го правил преди.
— Предполагам, че просто съм много уплашен. За теб. За нас.
Лус щеше да каже „Не бива“, но си помисли, че е по-добре да замълчи. Той нямаше нужда в момента от банални фрази. Беше й казал, как се чувства, което за него беше голямо постижение. Съли се справяше добре, с ролята си на силен и закрилящ я мъж, но рядко показваше, че се чувства несигурен за нещо и има нужда от подкрепа. Затова вместо това, тя каза:
— Аз също съм уплашена.
— Радвам се да го чуя. Това означава, че ще внимаваш повече.
Лус се усмихна против волята си. Беше започнал да приема решението й.
— Какво те тревожи най-много?
— Страхувам се, че няма да те видя повече. Страхувам се, че ще се промениш. Страхувам се от всички лоши неща, които могат да ти се случат.
Тя си мислеше за същото, това бяха и нейните страхове.