Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
— Мислех, че ще трябва да родя, за да намерим някой да ме замести.
Вървяха по улицата и минаха покрай гигантско пано, изрисувано на стената на двуетажна тухлена постройка, цялото изпъстрено с лицата на герои от историята на Мексико. От двете страни на улицата се издигаха дву — триетажни тухлени сгради с апартаменти. Повечето прозорци на първите етажи, бяха с решетки, а боята на вратите и первазите беше олющена. Край бордюра бяха паркирани стари коли. Една сграда, се открояваше сред другите като мандарина в кошница със сиви картофи. Като че ли току-що боядисана в яркооранжево с лъскави черни капаци на прозорците, ефектният външен вид на „Las Damas“ се подсилваше от саксиите с виещия се по стените бръшлян и бонбоненорозовите мушката, разцъфтели в последен летен порив.
— Прилича на старата ми къщичка за кукли! — ахна Лус.
Офелия се изкикоти и я побутна да продължат напред.
На къщата можеше и да й липсва финес, но не и сигурност. Беше обградена с висока, здрава и черна желязна ограда, която създаваше чувството за абсолютна непробиваемост. Вътре не можеше да влезе някой, който не беше желан.
Натиснаха звънеца. Няколко минути по-късно красива ниска блондинка с къса, права коса отвори вратата. Носеше очила с плътни черни рамки. Очите й измериха Лус внимателно от глава до пети. После погледът й се спря върху Офелия и усмивката огря лицето й като истински фойерверк.
— Офелия! Крайно време беше да дойдеш да ме видиш! — Жената прегърна силно момичето.
— Как си, Сюзан? — отвърна тя леко смутено.
— Виж се само! — възкликна домакинята, оглеждайки корема й. — Последния път, когато те видях, изобщо не си личеше, че си бременна, а сега… Това бебе май вече е готово да излезе и да си играе.
— Не и преди следващия месец, така че не му давай погрешни идеи, моля те. Разчитам да получавам заплата поне още няколко седмици.
Мобилният й телефон звънна и Офелия веднага започна да рови из чантата си. Цялата й досегашна нахаканост изчезна и Лус видя, как тя за миг се промени, като че ли избледня. Притисна телефона съвсем близко до ухото си.
— До „Las Damas“ — каза тя. Млъкна и изражението й стана още по-напрегнато. Обърна се с гръб, приведе се над телефона и заговори с по-тих глас. — Казах ти, че ще заведа Лус. Казах ти, Анхел, наистина. Добре. Съжалявам. Не знаех. Съжалявам, вината е моя. Да, добре. — Офелия кимаше с глава и гласът й зазвуча с фалшива бодрост. — Веднага се прибирам.
Лус хвърли бърз поглед към Сюзан. Тя беше скръстила ръце и се мръщеше.
— Какво беше това? — попита русата жена.
Офелия се опита да свие рамене небрежно.
— О, просто съм сглупила. Явно не съм казала на Анхел да дойде да ме вземе от тук. Чакаше ме в ресторанта.
— Осъзнаваш ли колко пъти каза „съжалявам“? — попита я жената.
— Ей, вината е моя. — Офелия погледна нервно към Лус. — Сюзан, това е Лус, момичето, за което ти говорих. Аз… съжалявам, но трябва да бягам. Анхел ме чака. С теб ще се видим утре.
Прегърна Лус и после се обърна отново към Сюзан.
— Грижи се добре за моето момиче, става ли?
Затича се толкова бързо по стъпалата, че Лус се уплаши да не падне и да се пребие. След като затвори вратата, Сюзан поклати глава.
— Този Анхел я държи изкъсо, иска да знае всичко, което прави. А е и доста избухлив по характер. Чу ли как я унижи? Тя не си признава, но съм сигурна, че я бие. Понякога я виждам със синини, които се опитва да прикрие с грим.
— Защо тогава не се върне обратно тук?
— Иска ми се да го направи и тя знае, че вратата ми е винаги отворена за нея. Но проблемът е, че тя още не го е пожелала. Нищо не мога да направя, ако сама не потърси помощта ми. А сега и това бебе… — Поклати пак глава. — Знам какво ще стане. Виждала съм го толкова много пъти. Малтретираните жени вярват, че сами са виновни за проблемите си. В крайна сметка губят напълно самочувствието си.
— Офелия не ми се стори момиче, без самочувствие.
— Говориш за нейното поведение? Не се подвеждай. Под повърхността на това грубо момиче, тя е просто едно несигурно дете. — Въздъхна примирено и махна с ръка към стълбището. — Както и да е, нека ти покажа стаята.
Сюзан поведе Лус към преустроеното таванско помещение на третия етаж. Засега беше сама на етажа, така че нямаше да дели с никого общата баня. Стаята й беше скромна, чиста, боядисана в яркожълто с бледосин перваз, който подхождаше на памучната покривка на единичното легло. Под наклонения прозорец имаше малка, изрисувана в различни цветове масичка.