Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Джени се взираше през прозореца в преминаващите покрай нея предградия на Сидни. Старата й кола никога нямаше да издържи подобно пътуване, затова бе доволна, че реши да пътува с влак. Сега, когато се отдалечаваше от всичко близко и познато, й се искаше Даян да е до нея.
Влакът бавно и тържествено излезе от града и навлезе в Сините планини. Сякаш магическа книга с илюстрации разгръщаше пред очите й спираща дъха панорама. Буйни водопади бликаха от величествени и стръмни ждрела към покритите със синьо-зелени дървета долини. Назъбени скали, чиято сурова красота се смекчаваше от синкавите изпарения на евкалиптовото масло, завършваха с остри планински върхове и блещукаха на хоризонта. Между дърветата стърчаха покривите на дървени вили и постройки, разположени сред стръмните склонове върху малки плата, които с нищо не нарушаваха красотата на тази очарователна гледка.
Туристите бяха извадили фотоапаратите си и тяхното щракане и бръмчене се извисяваше над шума от оживените разговори на останалите пътници. Джени горчиво съжаляваше, че не си носеше фотоапарата, но когато влакът навлезе навътре, сред извивките на планинската верига, тя разбра, че и без това този пейзаж щеше завинаги да се запечата в паметта й.
Няколко часа по-късно те напуснаха тази и навлязоха в друга планинска верига. Влакът мина през Литгоу, Батръст и Ориндж, остави зад себе си Хървис Рейндж и се насочи към Гондоболин, като спираше само за няколко минути, за да вземе пътниците от няколко прашни забутани гари.
Джени не се изморяваше да наблюдава стадата овце, пасящи пожълтялата по тези сурови места трева. Тя се възхищаваше на планинските пейзажи, а гледката на хилавите недорасли дървета и червеникавата земя докосваха нещо съкровено в душата й. Стадо кенгура подскачаше през тревата; животните разменяха помежду си крясъци на задоволство. Джени се наслаждаваше заедно с тях на красотата на родината си.
Нощта настъпи бързо и монотонното потракване на колелата по релсите, които сякаш нашепваха: „Отивам си вкъщи, отивам си вкъщи“, я унесе в дрямка.
С настъпването на деня, топлите лъчи на слънцето огряха земята, като отразяваха нейните червени и оранжеви цветове в небето. Докато пиеше кафето си, Джени гледаше през прозореца. Красива, пуста и болезнено самотна, земята сякаш узряваше под горещото слънце. Какви силни емоции предизвикваше тя! Колко смело се извисяваха дърветата под безмилостното слънце! Листата им клюмаха, дънерите избеляваха до призрачно сиво. Джени усети как отново се влюбва в тази прекрасна страна.
Измина още един ден и още една нощ. Пресякоха Националния резерват, минаха покрай планината Манара и езерото Гън. Километри рядко населена земя се простираше чак до хоризонта. Малки селца и пусти пасбища, спокойни езера и притихнали планини се изнизваха във величествена процесия.
Утрото настъпи отново. Вратът и гърбът на Джени се бяха схванали от дългото седене. Колкото повече се приближаваше към целта си, толкова по-малко можеше да се отпусне и да спи, затова бе прекарала по-голямата част от нощта в игра на карти с група младежи от Англия, които обикаляха Австралия със самари на гърба. Когато стигна до изоставения оазис Броукън Хил, влакът намали ход. Тук той сменяше посоката и повечето от пътниците трябваше да се прехвърлят на друг влак.
Джени сложи пътеводителя в раницата си и се приготви да слиза. Силвър Сити, както го наричаха някога, се простираше на двата бряга на река Дарлинг. Буйна растителност и ярки цветя вирееха сред прахоляк и стари постройки.
Туристите развълнувано обсъждаха джамията с железен покрив и архитектура от деветнайсети век, чийто странен вид не прилягаше на околния пейзаж. Всички говореха за призрачното селище Силвъртън, което се намираше на запад от Броукън Хил. Много филмови продуценти използваха мястото за снимки. На Джени й се искаше да се присъедини към останалите и докато се сбогуваше с англичаните, изпита леко съжаление, че не може да продължи с тях до Пърт. Съществуваха непознати за нея до този момент места, чиито имена й бяха известни от атласа. Само че автобусът щеше да пристигне скоро и тя трябваше да продължи в друга посока. Може би някой друг път — обеща си тя тихичко.
Джени нагласи удобно презрамките на раницата и тръгна надолу по пътя. Броукън Хил съчетаваше по причудлив начин чертите на село и на град. Импозантни постройки от времето на разцвета на добива на сребро се извисяваха непосредствено до дървени бараки и магазини с дървени колони пред тях. Католическата катедрала си съперничеше с търговската палата и пощенската кула с часовник, както и с новите, леко занемарени хотели и мотели.