Последният валс на Матилда

В стаята се появи една блондинка. Токчетата й тракаха и оставяха по дъсчения под подобни на татуировка следи. Личеше си, че току-що си бе сложила нов пласт червило, което изобщо не подхождаше на розовите й пластмасови обици и прилепналата оранжева пола. Пищните й форми преливаха над деколтето на блузата, а многобройните евтини гривни около китките й подрънкваха. Бе малко под трийсетте. Джени реши, че е твърде млада, за да е съпруга на съдържателя, но приятелското й държание несъмнено внасяше светлина и жизнерадост в мрачното помещение.

— Вече пих достатъчно бира, благодаря — отговори Джени на предложението. — Чаша сок или чай ще ми дойде добре.

— Дадено. Чаша сок или чай ще отмие праха, нали? — усмихна се младата жена широко и миглите й трепнаха. — Между другото, казвам се Лорейн. Как ти се струва тук?

— Не е лошо, стига да мога да пийна нещо, да се измия и да хапна — усмихна се Джени. Апетитната миризма на печено агне изостри глада й и й напомни, че обедът бе само един далечен спомен.

След няколко минути вече пиеше чая си. Той бе достатъчно силен и горещ, за да възвърне силите й. Лорейн отново изчезна в бара. Джени чуваше трополенето на високите й токчета и грубия й смях. Тя огледа тихата стая. Повечето от жените бяха заспали. Тези, които бяха будни, се взираха безцелно в празното пространство — прекалено уморени, за да водят какъвто и да е разговор. На Джени й се искаше да е при Лорейн. В бара явно бе доста по-забавно.

Мина половин час, преди Лорейн да се появи отново. Едва след като ги заведе в кухнята и им сервира препълнени чинии с месо и зеленчуци, Джени успя да привлече вниманието й.

— Има ли оставено съобщение за мен? Очаквах да ме посрещнат.

Лорейн повдигна изскубаните си вежди.

— Как каза, че ти беше името, миличка? Ще проверя.

— Джени Сандърс.

Последва реакция, която я свари неподготвена.

Усмивката на Лорейн замръзна, а погледът й стана неприятелски и хищен, докато оглеждаше Джени от главата до петите.

— Брет още не е дошъл.

— А има ли направена резервация на мое име?

— Господи, не знам, госпожо Сандърс. Разбирате ли, всичко е заето от новодошлите с автобуса, както и от много други хора.

Джени се вгледа в това лице с широко отворени очи и с престорено невинно изражение. Тя лъжеше — но защо?

— Господин Уилсън каза, че е резервирал стая — настоя твърдо. — Ето потвърждението. — Тя подаде телеграмата, получена от Джон Уейнрайт.

Това не направи никакво впечатление на Лорейн. Тя хвърли бегъл поглед на телеграмата и сви рамене.

— Ще видя дали шефът може да ви вмести някъде, но това няма да е отделна стая. — Тя се завъртя бързо, като опитно балансираше с подноса с празните чаши в ръка.