Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Останалите жени зашушукаха неодобрително, но Джени вдигна рамене и се засмя.
— Няма проблем. Толкова съм изморена, че бих заспала където и да е.
— Според мен това е възмутително — просъска една жена на средна възраст, облечена в небесносиня памучна рокля. По време на продължителното пътуване Джени бе научила, че се казва госпожа Кийн и че отива към Северните територии на гости на внуците си.
— Ако си платила за стая, тогава е редно да я получиш.
Около масата се чу неодобрително мърморене и Джени се почувства неловко. Не й се искаше да прави скандал, а и със сигурност нямаше да е добре да развали отношенията си с Лорейн, която и без това вече бе изпаднала в лошо настроение. Макар че, само господ знаеше защо — помисли си Джени.
— Сигурна съм, че всичко ще се нареди някак — каза тя тихо. — Твърде горещо е, за да се разправяме, нека изчакаме. Да видим какво ще каже Лорейн.
Пълничката госпожа Кийн постави меката си длан върху ръката на Джени и, като й намигна заговорнически, се наведе към нея и прошепна:
— Не се притеснявай, миличка. Можеш да спиш в моята стая. Очевидно Лорейн мисли, че ще отнемеш приятеля й — онзи Брет, който трябва да те посрещне.
Джени я погледна изумено. Навярно това бе отговорът. Лорейн се държеше мило до момента, в който спомена името на господин Уилсън. Господи, сигурно наистина бе много изморена, за да не го разбере по-рано. Цялата тази история бе абсурдна и колкото по-бързо изяснеше нещата, толкова по-добре.
— Брет Уилсън е управителят на фермата ми. Не разбирам как бих могла да представлявам заплаха за Лорейн.
По-възрастната жена се разтресе от смях.
— Никога не съм виждала жена, обзета от такава ревност към друга жена, миличка. А що се отнася до това, дали представляваш някаква заплаха, мисля — тя избърса очите си, — че скоро не си се поглеждала в огледалото.
Джени не намери какво да отговори и другата жена продължи със сериозен тон:
— Бих се обзаложила, че Лорейн е хвърлила око на твоя управител и вече крои планове. Помни ми думата! Сигурна съм, че ще искаш да видиш този мъж. — Последният съвет бе съпроводен от яростно бодване в чинията с агнешко и картофи.
Лорейн се върна в стаята, точно когато разговорът между жените започна да се разгорещява и каза студено:
— Няма свободни стаи. Ще трябва да делите стая с още някой или да спите върху матрак на задната веранда. Има мрежи, така че ще бъдете необезпокоявана.
Госпожа Кийн отопи със залък хляб соса в чинията.
— Имам самостоятелна стая с две легла. Джени може да спи при мен.
Лорейн изгледа двете жени враждебно, но не каза нищо.
Джени дояде вечерята си и помогна на госпожа Кийн за багажа. Излязоха през задната врата на верандата и се изкачиха по грубите стъпала до стаята над бара. Вентилаторът на тавана проскърцваше, раздвижвайки застоялия въздух в мрачната стаичка. Обзавеждането се състоеше от две походни легла, стол и нощно шкафче. Капаците на прозорците бяха плътно затворени поради настъпването на нощта и прииждането на комарите. Тоалетната се намираше отвън на двора. Леген и кана с възтопла вода, с цвят на утайка от чай, бяха единствените удобства за миене.
— Не е като в „Риц“, нали? — отбеляза госпожа Кийн, като отпусна тежкото си тяло на едното легло. — Няма значение. След седалката в автобуса всяко легло ще ми се стори като пухено.
Джени се наведе към раницата си, докато другата жена се събличаше и миеше. „Поне чаршафите са чисти — помисли си тя, — а и има чисти кърпи и сапун.“
Не след дълго госпожа Кийн лекичко похъркваше сред възглавниците. Джени се изми набързо и облече тънка памучна тениска. Седна в притъмнялата стая, наслаждавайки се на тишината и спокойствието след дългото пътуване. Но безпокойството я накара да напусне малката задушна стая и да излезе на балкона.
Облегна се на перилата и погледна към небето. Нощта бе мека като кадифе и невероятно топла. Млечният път оставяше широка диря от звезди върху синьото като мастило небе. Съзвездията Орион и Южният кръст осветяваха ярко задрямалата земя. За миг й се прииска да спи тук, навън. Но комарите нямаше да я оставят на мира.
— Колко е красиво всичко тук — помисли си тя. После се усмихна. В застиналата тишина се дочуваше мекото, натрапчиво кряскане на папагалите кукабура. Трябваше да опознае отново тази земя, но сърцето й подсказваше, че вече бе част от нея.