Проклятието на черната луна

– Не и тази... – той затвори уста, но беше твърде късно. Беше се изпуснал. Всемогъщият принц В’лане от Високомерните Фае се беше изпуснал.

– Нима? – казах сухо. – Значи ако веднъж се окаже на ръката ми, оставам с нея завинаги. Това е мъничката неудобна уловка, която така и не ми спомена преди?

– За твоя собствена безопасност. Както ти каза, една гривна може да бъде свалена. Как би ти помогнало това? По-добре е да не може да бъде свалена.

Баронс и В’лане използваха един и същи номер – опитваха се да сложат своя перманентен знак върху мен. Баронс беше успял. Проклета да бях, ако успееше и В’лане. Освен това бях съвсем сигурна, че Малуш с радост би срязал ръката ми, за да премахне гривната, а това ме караше да се чувствам истински щастлива, че не бях я носила.

– Искаш ли да ти се доверя, В’лане? Дай ми друг начин да те призовавам! Начин, който няма да ми струва нищо.

Той се засмя презрително.

– И да направя един Фае принц отговорен пред Шийте зрящ?

– Позволи ми да ти покажа една перспектива! Видях Книгата отново онази вечер и нямах начин да се свържа с теб.

– Видяла си я? Кога? Къде?

– Как да те призовавам?

– Позволяваш си твърде много, Шийте зрящ.

– Искаш много, Фае.

– Не толкова, колкото бих могъл.

Губеха ли ми се няколко секунди или той се беше навеждал по-близо през цялото време? Устата му беше на сантиметри от моята. Можех да усетя дъха му по кожата си. Миришеше на екзотични, опияняващи подправки.

– Назад, В’лане! – предупредих го.

– Подготвям се да ти дам начин да ме призоваваш, човеко. Стой неподвижна!

– Целувка? Моля те! Не съм толкова...

– Името ми на езика ти. Не мога да те науча да го казваш. Хората не притежават способността да оформят такива звуци. Но аз мога да ти го дам. С устата си мога да го поставя на езика ти. Тогава ще трябва само да освободиш името ми на вятъра и аз ще се появя.

Той беше толкова близо, че усещах горещината на тялото му като слънчева светлина по кожата си. Нищо ли не беше просто? Не исках гривната. Не исках целувка. Исках хубави, нормални начини за комуникация.

– Какво ще кажеш за мобилен телефон?

– Няма кули във Фае.

Присвих очи.

– Пошегува ли се току-що?

– Ти вървиш сред най-лошите от моя вид, но трепериш от възможноста за една проста целувка.

– Не треперя. Виждаш ли нещо да трепери тук? – пъхнах треперещите си ръце в джобовете и го изгледах с равен, самонадеян поглед. Съмнявах се, че нещо от В’лане е просто. Особено целувка. – Какво ще кажеш за мистичен клетъчен телефон, който не използва кули? – притиснах го. – Със сигурност при всичката мощ, за която говориш с такова самодоволство, можеш да създадеш...

– Млъкни, МакКайла! – той сграбчи шепа къдрици на тила ми и ме дръпна към себе си. Не можах да извадя ръцете си от джобовете достатъчно бързо, затова се забих в гърдите му. Помислих дали да не го Нулирам, но ако наистина щеше да ми даде начин да се свързвам с него, го исках. Беше част от плана ми да разнообразя играта. Исках цялото подкрепление, всички потенциални оръжия и шансове, които можех да получа. Ако отново попаднех в затруднение, както бях под Бърен, В’лане можеше да ме спаси за секунди. Беше отнело на Баронс часове, докато ме открие и стигне до мен, следвайки сигнала от татуировката ми.