Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
Ентрери вдигна яката си нагоре, докато минаваше покрай пекарната на Пайтър, тъй като не искаше никой вътре да го разпознае и да го придърпа. Двамата с Джарлаксъл бяха спасили мъжа от разбойници, които го бяха превърнали в техен личен готвач. После Джарлаксъл в типичния си стил бе уредил Пайтър в Хелиогабалус, като му бе купил собствен магазин. Както винаги мрачният елф се правеше на ангел и се опитваше да измъкне полза от всичко, което вбесяваше Ентрери.
Пайтър беше отличен пекар — дори Ентрери можеше да оцени това, — но убиецът просто не бе в настроение за постоянните усмивки на твърде благодарния готвач.
Подмина бързо витрината на магазина и зави надолу по съседната улица, на път за една от многото кръчми, които облагородяваха тази част на града. Избра ново място, „Глиганската зурла“, вместо някое от обичайните обиталища на Джарлаксъл. Ентрери не беше в настроение да разговаря нито с усмихващия се Пайтър, нито с досадните главорези, нито пък имаше желание Джарлаксъл да го открие. Мрачният елф бе отишъл при сестрите драконки и Ентрери се наслаждаваше на възможността да остане сам — най-сетне сам.
Имаше много неща за обмисляне.
Мина през полупразната кръчма — нощта все още бе в началото си — и си дръпна стол на една маса в далечния ъгъл, разполагайки се, както обикновено, с гръб към стената, така че да вижда вратата.
Кръчмарят му подвикна, за да го попита какво ще желае и отговорът беше:
— Медовина.
После се облегна назад и се замисли за пътя, който го бе довел до това място. Докато прислужницата се появи с напитката му, бе измъкнал флейтата на Идалия в ръката си и я въртеше, наслаждавайки се на гладкото дърво.
— Ако ще свириш за питието си, трябва да питаш Грини, ей там — чу да изрича прислужницата. Той погледна към жената, която едва бе излязла от момичешките години. — Нямам право да решавам за такваз размяна. — Тя постави медовината пред него. — Два сребърника и три медни — обясни тя.
Ентрери я огледа преценяващо за момент, срещна нахалния й поглед, сякаш очакваше спор. Отвърна на изражението й с кисел поглед и измъкна три сребърни монети. Плесна ги в ръката й и й направи знак да се маха.
После премести напитката си встрани, защото не беше жаден, и се върна към размислите за флейтата и последното си пътешествие — наистина едно от най-странните приключения в живота му. Пътуването на Ентрери до Вааса се бе оказало и пътешествие вътре в него, за пръв път от повече години, отколкото можеше да си припомни. Заради магията на флейтата — и той знаеше със сигурност, че инструментът бе причината за това вътрешно пътешествие — бе отворил душата си за отдавна погребани емоции. Бе видял красота — в Елъри, в Арраян и в Калихай. Бе почувствал привличане, най-вече към Арраян, поне в началото, и то толкова силно, че го бе накарало да направи грешки, които почти бяха довели до смъртта му от ръцете на онова проклето създание Атрогейт.
Бе открил състрадание и бе извършил неща за доброто на Арраян и на нейния възлюбен Олгерхан.
Беше рискувал живота си, за да спаси един недодялан полуорк.
Едната му ръка все още галеше флейтата, но Ентрери вдигна другата, за да разтърка лицето си. Хрумна му, че трябва да набута магическата флейта в гърлото на Джарлаксъл, че трябва да я използва, за да задуши мрачния елф преди магията й да е довела до собствената му гибел.
Но флейтата му бе дала Калихай. Не можеше да пропусне това. Магията на флейтата му бе дала разрешение да обича полуелфката, беше го довела на място, където никога не бе очаквал и не бе смятал да се озовава. И то му харесваше. Не можеше да го отрече.
„Но това ще доведе до смъртта ми“, помисли си той и почти подскочи от мястото си, когато на масата срещу него седна мъж и зачака да вдигне поглед.
Надали можеше да има по-ясно напомняне за убиеца, че флейтата го разсейва от обичайната му бдителност.
— Позволих ти да дойдеш безпрепятствено и без да те предизвиквам — блъфира Ентрери и погледна обратно към флейтата. — Кажи какво искаш и се разкарай.
— Или ще захвърлиш бездиханното ми тяло на пода? — попита мъжът и Ентрери бавно вдигна очи, за да срещне погледа му.
Остави погледа си да бъде отговорът му. Същият поглед, който бе ставал последна гледка за мнозина в Калимпорт.
Мъжът потрепери леко и Ентрери ясно видя, че е несигурен дали наистина не е бил оставен да се приближи и да седне, а не е изненадал убиеца, както първоначално му се бе сторило.