Друговремец [bg]

- Странна работа. Сър Маркъс ти е изпратил вълчата кожа, сасенак, а на мен перлена гривна. Може би е объркал адресатите?

Гривната беше прекрасна - наниз големи барокови перли между две златни верижки.

- Не - отвърнах, като се любувах на украшението. - Не ги е объркал. Гривната е заедно с огърлицата, която ми подари, когато се оженихме. Той я е подарил на майка ти, знаеше ли?

- Не, не знаех - отвърна тихо и докосна перлите почти с благоговение. - Баща ми ми я даде, за да дам на жена си, която и да е - устата му се дръпна в мимолетна усмивка, - но не ми каза откъде са.

Спомних си помощта, която ми беше оказал сър Маркъс, когато така безцеремонно се бяхме натресли в дома му, а после изражението му, когато си заминавахме на следващия ден. По лицето на Джейми личеше, че и той си спомня баронета, който за малко да му стане

баща. Взе китката ми и ми сложи гривната.

- Не е за мен! - възразих.

- За теб е - каза той твърдо. - Не е удобно мъж да изпраща бижута на омъжена жена, затова я е подарил на мен. Но очевидно е за теб. - Ухили се. - Колкото и да съм измършавял, няма да стане на моята китка.

Обърна се към вълчата кожа и я опъна.

- А защо би ти изпратил това? - Метна я на раменете си и аз се отдръпнах светкавично с вик. Главата също бе одрана и внимателно обработена, а в очните кухини имаше две жълти стъклени очи, които ме гледаха яростно от лявото рамо на Джейми.

- Ужас! - възкликнах. - Изглежда точно както когато беше жив!

Джейми се обърна и се оказа лица в лице с озъбената муцуна. Провикна се стреснато и хвърли кожата в другия край на стаята.

- Божичко! - рече и се прекръсти.

Кожата лежеше на пода и ни гледаше кръвнишки на светлината на свещите.

- Как така когато е бил жив, сасенак? Да не сте били приятели? - попита ме, докато отвръщаше на погледа на вълка с присвити очи.

Тогава му разказах всичко - за вълка, за другите вълци, за Хектор, за снега, колибата с мечката, спора със сър Маркъс и появяването на Мърто, добитъка, убийственото чакане на склона насред розовата мъглица в пометената от снежна виелица нощ.

Измършавял или не, гръдният му кош беше широк, а ръцете му - силни и топли. Притисна лицето ми в рамото си и ме люлееше нежно, докато ридаех. Опитах да се овладея, но той само ме прегърна по-здраво и загука нежности в косата ми - накрая се предадох и плаках невъздържано, докато не останах съвсем без сили и можех само да хълцам.

- Като се замисля, имам малък подарък за теб, сасенак - каза той, докато приглаждаше косата ми. Подсмъркнах и обърсах нос в полата си, защото нямах нищо друго подръка.

- Съжалявам, че аз нямам какво да ти подаря - рекох, докато той тършуваше из разхвърляните завивки. Сигурно ми търсеше кърпичка, помислих си и отново подсмъркнах.

- С изключение на дреболии като живота ми, мъжеството ми и дясната ми ръка? - попита той сухо. - Ще свършат работа, мо дюин. - Изправи се, хванал расото, което му бяха дали. -Съблечи се.