Друговремец [bg]

- Е, построих си навес. И покрив срещу дъжда.

Легнах си уморена, но и умиротворена. Замислих се.

Джейми щеше да се възстанови. Когато това не беше ясно, не смеех да мисля по-далеч от следващия час, следващото хранене, следващата доза лекарство. Но сега трябваше да погледна по-надалеч.

Абатството беше сигурно убежище, но временно. Колкото и да бяха гостоприемни монасите, не можехме да останем вечно. Шотландия и Англия бяха твърде опасни, освен ако лорд Ловат не можеше да помогне - малко вероятно, предвид обстоятелствата. Бъдещето ни беше от тази страна на канала. Вече знаех за морската болест на Джейми и разбирах защо не иска да емигрира в Америка - три месеца повръщане можеха да уплашат дори него. Какво оставаше?

Най-вероятно Франция. И двамата говорехме френски. Джейми се справяше и с испанския, немския и италианския, но аз не бях така благословена. Освен това семейство Фрейзър имаше сериозни връзки тук - може би щяхме да си намерим местенце в имението на роднина или приятел и да живеем в мир там. Идеята много ме привличаше.

Но оставаше въпросът с времето. Беше началото на 1744 г. - Нова година бе отминала едва преди две седмици. А през 1745 г. Бони принц Чарли щеше да отплава за Шотландия и да поиска трона на баща си. С него щеше да пристигне и катастрофата. Война, клане, смазването на високопланинските кланове и опустошението на всичко, което с Джейми обичахме.

Оставаше една година. Можеше да се случи какво ли не. Можех да направя нещо, за да го предотвратя. Как? Нямах представа, но и не се съмнявах в последствията от бездействието.

Можеха ли бъдещите събития да се променят? Може би. Пръстите ми се приплъзнаха към лявата ми ръка и докоснах небрежно златната халка на безименния си пръст. Спомних си думите си към Джонатан Рандал, изгаряща от ярост и ужас в тъмниците под затвора Уентуърт.

Бях му казала кога ще умре, датата на смъртта му от родословното дърво на Франк - 16-и април, 1745 г. Джонатан Рандал щеше да загине в битката при Калоден, пометен от касапницата, която самите англичани щяха да създадат. Само че не загина тогава. Загина едва няколко часа след проклятието ми, смачкан под копитата на отмъщението ми.

И е умрял бездетен и неженен. Поне така мислех. Родословното дърво, проклетото родословно дърво сочеше, че се е оженил по някое време през 1744 г. Малко след това се родил синът му, следващият в рода на Франк. Но тогава как щеше изобщо да се роди Франк? Но пък пръстенът още беше на ръката ми. Бе съществувал, щеше да просъществува. Утешавах се с тази мисъл и търках халката, сякаш съдържаше джин, който ще ми даде правилния съвет.

Малко по-късно се събудих от здравия си сън с нещо като писък.

- Шшт. Аз съм. - Едрата длан се вдигна от устата ми. Без свещ, стаята беше тъмна като в

рог. Размахах ръка, докато не попаднах на него.

- Не трябва да ставаш! - възкликнах, още замаяна от сън. Пръстите ми се плъзнаха по гладката му студена плът. - Замръзнал си!

- Разбира се, че съм - рече той леко раздразнено. - Нямам никакви дрехи, а в коридора е кучи студ. Ще ме пуснеш ли в леглото?