Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Анунциата продължаваше да спи дълбоко. Изглеждаше като че ли безпомощно се оставя в ръцете на неприятелите си.
Но внезапно тя направи едно движение. Като по чудо се събуди. Отвори очите си и видя застинали в ъгъла на стаята двамата шпиони.
Тя потрепери от ужас и помисли, че сънува лош сън.
— Света Богородице! Запази ме! Пиетро!… — извика тя с глас, задавен от страх.
Злодеят отново се закикоти зловещо. Тигърът държеше плячката си.
— Не викай — каза й той със спокоен и ужасяващ глас — или ще те убием!
— Назад, проклети негоднико! — произнесе тя с възмущение. — Не ме докосвай, клетнико!
Без да се бави, Пиетро се хвърли върху нея, покри й главата с голямата кърпа, която държеше в ръка, докато Себастиано извади въжето от джоба си и върза ръцете и краката на Анунциата.
Нещастницата напразно оказваше отчаяна съпротива. Тя се дърпаше, бореше се с всички сили. Виковете й се задушаваха под платното.
Двамата полицаи хванаха жертвата си, единият за раменете, другият за краката, и се приготвиха да я изнесат вън от палата.
По една случайност никой от слугите не бе чул виковете на Анунциата. Негодниците преминаха през големия коридор, отвориха отново вратата, без да бъдат обезпокоени.
После те преминаха със своя скъп товар край църквата, и тръгнаха по пустия път, по който бяха дошли.
Внезапно Анунциата изпусна нов вик, един сърцераздирателен вик. Споменът за нейното изоставено дете, в ръцете на неприятелите, които мислеше за господари на острова, измъчваше майчиното сърце.
Вместо отговор, негодниците, които се видяха в опасност, стиснаха още по-силно кърпата и задушиха виковете й.
Те стигнаха до скалите, без да бъдат обезпокоени. Обаче бяха удвоили предпазливостта си. Някакъв минаващ патрул, някой внимателен часовой можеха да ги изненадат, да заловят и двамата на края на целта.
Но тъмнината ги закриляше чудесно. Никой от хората на д’Артенай не подозираше драмата, която се разиграваше върху пустата дюна.
Негодниците прекосиха скалите през прохода, който природата бе направила и достигнаха до пясъчния бряг.
Анунциата бе загубена! Тя още се бореше отчаяно. Но въжетата парализираха движенията й. Тя оставаше неподвижна, изтощена от умора и страдание.
Внезапно множество гърмежи се разнесоха от височината на скалите. Няколко разузнавачи, които бяха забелязали силуетите на двамата мъже дотърчаха. Обаче много късно!
Пиетро отговори на тяхната стрелба с едно избухване на смях. Беше вече поставил Анунциата в лодката и бе се настанил там заедно със Себастиано.
В момента, когато те грабнаха греблата и се отдалечиха от брега, няколко души дотърчаха на плажа… Отново се разнесоха изстрели. Но смелите стрелци изоставиха скоро преследването и избягаха на свой ред. Два разузнавателни кораба, натоварени с войници, бяха се доближили до лодката и я взеха под свое покровителство.
Лодката изчезна по забулените от мрак води, прибирайки се към ескадрата. Още няколко минути се чуваше шум от венециански куршуми, които се удряха във влажните скали.
33. Марино намира баща си
Спокойствието на нощта се разстилаше върху Венеция и нейната околност. Под звездното небе тук-там се открояваха под лунния блясък величествените камбанарии.
Камбаните звъняха и техните мелодични звуци се разнасяха и бавно замираха върху леко набраздените води.
Понякога някои закъсняла гондола се плъзгаше по спокойните води и оставяше малки вълнички след себе си.
Марино, напущайки остров Сан Николо, не се отправи към Пиацата, а по пътя за Орфано.
Той имаше за върховна цел да проникне в „позите“, страшните мрачни и влажни килии.
Чувстваше се въодушевен от свръхестествена смелост и не мислеше вече за смъртта, която можеше да го дебне в сянката. Само мисълта за дълга изпълваше душата му.
Той отиваше срещу най-голямата опасност. Някой бдящ полицай можеше да го забележи, да вдигне тревога, и тогава всичко би било напразно…
С няколко удара на греблата смелият лодкар достигна ужасните стени, зад които линееха, в мълчание и забрава, многобройните жертви на кървавия съд.
Той трябваше да намери най-сетне потвърждение за своите опасения. Действителни ли бяха те? Старият дож дали беше мъртъв, загинал от страшни мъки? Или още живееше, по чудо оцелял от страданията?…
Маринели трябваше да благодари на случая. Той вече се намираше между постовете на стражата, под корнизите на ужасните стаи на истината. Едно силно течение влачеше лодката му и той нямаше нужда да гребе…
Той си спомни, всред вълнението си, за Анунциата. Видя я да се моли за него, коленичила до своето дете. Но видението скоро изчезна от очите му. Анунциата не беше ли в сигурност, под закрилата на неговите верни другари.