Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Той се приближаваше до целта. Маневрираше предпазливо, после постави греблата в лодката, за да не издаде присъствието си с пляскането на водата. Вече се различаваха глухите охкания на затворниците, прозвучаващи през малките дупки на стената, подобни на крепостни бойници.
Марино познаваше всички ъгли и ъгълчета на грамадния затвор. Той бе обходил цялата страшна сграда през дните на своето детинство. Познаваше всички тайни изходи, всички залутани коридори.
Той се спря пред ниския подвижен мост, откъдето полицаите бяха свикнали да влизат и да излизат, без да бъдат забелязани, когато трябваше да изпълняват своята ужасна дейност.
Марино привърза лодката си за една желязна халка в стената, после се промъкна през отвора и навлезе в коридора.
Застана за момент неподвижен и се ослуша. Нищо не се движеше в канала, нито в галерията пред него. Марино бе маневрирал с лодката така предпазливо, че никакъв шум не бе издал пристигането и спирането на лодката му.
Той напредна с бързи крачки, сигурен в пътя си. После се спря отново. Намираше се пред една голяма желязна врата, която спираше достъпа до затворническите килии.
Според един обичай, който новите деспоти не бяха променили, тази врата бе винаги отворена. Трима души бяха безпомощни да я тласнат. И, впрочем, можеше ли да има опасност от бягство? Други врати, двойни и тройни, снабдени със здрави ключалки държаха затворниците в техните килии. Кой можеше да се осмели да мине през Орфано, без да потъне в него завинаги?
Марино напредна смело в тъмнината. Въздухът ставаше все по задушен и по-смрадлив. Никаква светлина не се забелязваше по черните и влажни стени.
Галерията, по която вървеше Марино, водеше направо в залата на пазачите. С предпазливост той се стараеше да заглуши шума от стъпките си и се движеше пипнешком край стената. Потърси входа на една друга галерия, която водеше към „позите“. Тъмнината изглеждаше още по-непроницаема, отколкото в първия коридор.
Обаче, тази галерия се освети внезапно към средата от жълтеникава светлина, която падаше от фенер, закачен на тавана. На това място една врата, прикрита в стената, даваше достъп до Стаите на истината и залите на полицаите. Често Бурони и неговите помощници влизаха и излизаха оттук.
Марино удвои вниманието си. Той се излагаше на голяма опасност. Но за щастие, никой не се показа.
Всичко изглеждаше пусто. Той прилепи ухо о стената, за да се убеди по-добре… Не чу никакъв подозрителен шум.
Тогава пристъпи с твърди крачки и се отправи към стъпалата, които водеха направо към подземните килии. Там владееше зловещо мълчание, което бе смущавано от глухите охкания на невидимите мъченици.
Марино не можа да не потрепери, мислейки как нещастниците изживяха в страшни мъчения последните дни от живота си.
Горчивите проклятия по адрес на тримата инквизитори се примесваха с безпомощни оплаквания.
Но безсърдечните патриции изпълняваха със студенина своята зловеща работа. Едно подозрение бе достатъчно да направи от невинния виновник. Наказанието бе винаги ужасно. Държавното право, единственият закон им даваше право да наказват строго всички престъпления. Те не носеха никаква отговорност. Всяка произнесена присъда бе незабавно изпълнявана и маскираният съд очакваше полицаите да му доведат нови жертви.
Тяхната съвест бе мъртва. Разкаяние, срам, угризения на съвестта за тях не съществуваха. Те си играеха с хората, като с бездушни предмети. Никога не им идваше наум, че един ден те ще бъдат изправени да отговарят пред един съдия по-могъщ и по-властен от тях.
Виторио Карманиола, великият инквизитор, бе старец с побелели коси, с треперещи и сгърчени ръце. Често, зад неговата качулка клепките му се затвориха и той бе безпомощен да ги държи отворени.
Големият палач, вторият инквизитор, бе винаги студен и намръщен. Никога не се вълнуваше, никога не се усмихваше, никога лицето му не изразяваше какво и да е чувство. Той вършеше работата си автоматически. Великият инквизитор бе за него олицетворение на правосъдието.
Що се отнася до Марко Контарини, най-младия от тримата, неговото сърце бе затворено и лишено от всякакви човешки чувства. Той също изпитваше уважение и възхита от двамата си съучастници, и се стараеше никога да не им противоречи. Впрочем имаше ли това право. Тия трима души, така единодушни наглед също се дебнеха един други. Той, последният дошъл, можеше да стане на свой ред жертва на своите двама колеги. Кой щеше да го защити? Никой. Понеже нито един венецианец не знаеше нито имената, нито лицата на тримата инквизитори…