Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Не знам защо всички толкова се плашат за мен. Жените раждат деца всеки ден.

— Не и единственото дете на принца — каза тихо Мириамел. — Не и насред война.

Адиту разбъркваше листата с една клечка.

— С мъжа ти ще имате здраво дете, сигурна съм — каза тя. На Мириамел това й прозвуча нелепо като думите, които си казват смъртните — любезни, ободряващи. Може би Саймън беше прав в края на краищата.

Адиту извади камъка и Воршева седна, взе гърнето, от което още се вдигаше пара, и сръбна мъничко. Мириамел гледаше как трепкат жилките на гърлото й, докато преглъщаше.

„Прелестна е“, помисли си принцесата.

Очите на Воршева бяха огромни и тъмни, макар и с тежко отпуснати клепачи поради умората. Косата й беше като черен облак. Пръстите на Мириамел опипаха собствените й остригани къдрици, по които още имаше остатъци от тъмната боя. Не можеше да не се почувства като грозно сестриче.

„Спокойно — сърдито си каза тя. — Хубава си толкова, колкото е необходимо. Какво повече искаш, какво ти е притрябвало?“

Но беше трудно да си в едно помещение със самоуверено красивата Воршева и лукавата грациозна Адиту и да не се чувстваш като мърла.

„Но Саймън ме харесва. — Тя едва не се усмихна. — Така е, познавам го. — Пак се вкисна. — Но какво значение има? Той не може да направи това, което предстои на мен. А не знае нищо за мен всъщност“.

Беше странно обаче, че Саймън, който се беше заклел да й служи — това беше странен и мъчителен момент, но също и приятен — беше същата личност като дългунестото момче, което я беше придружавало до Наглимунд. Не че се беше променил чак толкова, но нещо се беше променило… Беше порасъл. Не само на височина, не само покаралата брада, но нещо в очите, в стойката му. Щеше да стане красив мъж, тя виждаше това — нещо, което не би казала, когато бяха в горската къща на Гелое. Стърчащият му нос, дългото му лице бяха придобили нещо през изтеклите месеци, някаква правилност, която им липсваше преди.

Какво беше казала една от бавачките й за едно друго дете от Хейхолт? „Той трябва да порасне в лицето“. Е, това решително беше вярно за Саймън. И с него ставаше точно това.

Нищо чудно все пак. Той беше извършил толкова неща, откакто беше напуснал Хейхолт — та той беше почти герой! Беше се изправил срещу дракон! Какво по-смело от това бяха направили сър Кама-рис или Талистро? И въпреки че Саймън омаловажаваше срещата си с ледения червей — Мириамел виждаше, че изгаря от желание да се похвали поне малко — той бе защитил и нея, когато ги беше нападнал великан. Тогава тя бе видяла смелостта му. Но и тя не беше избягала, следователно тя също беше смела. Саймън беше наистина добър другар… и сега беше неин защитник.

Усети топло и странно пърхане под лъжичката, сякаш нещо бързокрило летеше в нея. Опита се да се втвърди срещу него, срещу всякакви подобни чувства. Сега не беше време. Решително не беше време — а скоро може би нямаше да бъде време за нищо…