Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Адиту и Гелое вървяха покрай ромолящата Стефлод. Луната беше покрита с мрежест облак, но звездите блещукаха над нея в чернотата. Мек ветрец подухваше от изток и донасяше мирис на трева и влажни камъни.

— Странно е това, което казваш, Адиту. — Бяха странна двойка — безсмъртната сдържаше леката си, свободна походка, за да е в крак с решителните стъпки на Гелое. — Но не мисля, че има нещо страшно.

— Не казвам, че има, а само че кара човек да се замисли. — Адиту тихичко се засмя. — Като си помисля, че съм толкова забъркана в работите на смъртните! Вуйчо Кендхараджа'аро би заскърцал със зъби.

— Тези грижи на смъртните са грижи на твоето семейство, поне отчасти — каза простичко Гелое. — Иначе нямаше да си тук.

— Знам — съгласи се Адиту. — Но много от нашите хора биха извървели целия път насам само за да намерят някакви други причини за постъпките ни, а не неща, които намирисват на смъртни и техните дела. — Тя се наведе, откъсна няколко треви, вдигна ги и вдъхна аромата им. — Тревата тук е различна от тази, която расте в гората и дори на Сесуад'ра. Тя е… по-млада. Не виждам толкова много живот в нея, но въпреки това е сладка. — Тя пусна тревите на земята. — Но аз се отклоних. Гелое, въобще не виждам нещо лошо около Камарис, освен в него, което ще навреди на него самия. Но е странно, че пази миналото си в тайна, и още по-странно, че има толкова много неща, които може би знае и които биха могли да помогнат на народа му в тази борба.

— Не може да бъде подтикнат — отвърна Гелое. — И да каже тайните си, това ще стане само когато поиска, това е ясно. Всички се опитахме да ги измъкнем. — Тя пъхна ръце в джобовете на дебелата си роба. — И все пак не мога да не изпитвам любопитство. Сигурна ли си?

— Не — отговори Адиту замислено. — Не съм сигурна. Но от известно време в главата ми се върти нещо странно, което ми каза Джирики. И двамата с него мислехме, че Саймън е първият смъртен, стъпил в Джао е-Тинукай'и. Поне така смятаха майка ми и баща ми. Но Джирики сподели с мен, че когато Амерасу се срещнала със Сеоман, му казала, че не бил първият. Много се чудих над това, но Първата баба знаеше историята на Родените в Градината по-добре от всеки друг — може би по-добре дори от среброликата Утук'ку, която много се е ровила в миналото, но не е превърнала изучаването му в изкуство, както направи Амерасу.

— Но все пак още не знам защо мислиш, че първият може да е бил Камарис.

— Отначало просто имах предчувствие. — Адиту се обърна и бавно тръгна надолу по брега към нежно пеещата река. — Нещо в начина, по който ме погледна, преди още да си беше върнал разума. Улових втренчения му в мен поглед няколко пъти, когато смяташе, че не го виждам. После, когато разумът му се върна, той продължи да ме наблюдава — не лукаво, а като човек, който си спомня нещо мъчително.