Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Херцогът на Елвритшала подръпна брадата си.

— Не исках да кажа… Знам, Джосуа. Но наистина трябва да се придвижваме бързо. Нека бавните ни настигат, когато спираме. Те и без това няма да са бойците.

Джосуа сви устни.

— Те да не са по-малко деца на Бога само защото не могат да размахват меч?

Исгримнур поклати глава. Принцът беше в едно от особените си настроения.

— Не това искам да кажа, Джосуа, и ти го знаеш. Подчертавам само, че това е войска, а не религиозна процесия с проповедник, който върви отпред. Можем да започнем каквото трябва, без да чакаме куцо и сакато или всеки кон, останал без подкова.

Джосуа се обърна към Камарис — старецът седеше тихо край огъня, вперил поглед в дима, който се издигаше към дупката в покрива на палатката.

— Какво мислиш, сър Камарис? Ти си участвал в повече походи от всички ни, с изключение може би на Исгримнур. Прав ли е той?

Старецът бавно вдигна очи от трепкащия огън.

— Смятам, че това, което казва херцог Исгримнур, е правилно, да. Ние дължим на народа като цяло да направим това, което сме започнали, и дори повече, дължим го на нашия добър Господ, който е чул обещанията ни. И би било самонадеяно да се опитваме да свършим работата на Бога, като водим за ръка всеки уморен и изнемощял. — Той замълча за малко. — Обаче ние също искаме — не, необходимо ни е — хората да се присъединяват към нас. А те не се присъединяват към бързащи бегълци — те отиват при една триумфираща войска. — Очите му бяха спокойни и ясни. — Трябва да вървим бързо колкото можем, като при това поддържаме добър ред. Трябва да изпращаме напред конници не само да разузнаят какво има пред нас, но и да ни бъдат глашатаи, да съобщават на народа: „Принцът идва!“ — За момент изглеждаше, че ще каже още нещо, но млъкна.