Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Мириамел?

Закачулената фигура трепна, после се обърна. Саймън виждаше само неясно бледо лице дълбоко под качулката.

— Саймън? — Беше стреснат, дори изплашен глас — но беше нейният. — Какво правиш тук?

— Търсех те. — Начинът, по който говореше Мириамел, го изплаши. — Как си? — Този път въпросът изглеждаше невероятно уместен.

— Ами… — Тя изпъшка. — О, защо дойде?!

— Какво е станало? — Той направи крачка към нея. — Да не би…

Дори при бледата лунна светлина видя, че конят е оседлан и зад седлото висят дисаги.

— Заминаваш? — попита той удивено. — Бягаш?

— Не бягам. — Изплашеният тон отстъпи на болка и гняв. — Не бягам. Остави ме на мира, Саймън.

— Къде отиваш? — Той беше в капана на някаква странна недействителност на всичко — на тъмния планински склон с малкото самотни дървета, на покритото с качулка лице на Мириамел. — Заради мен ли? Аз ли те ядосах?

Смехът й беше горчив.

— Не, Саймън, не. — Тонът й се смекчи. — Не си направил нищо лошо. Ти си приятел, какъвто не заслужавам. Не мога да ти кажа къде отивам и, моля те, изчакай до утре, преди да кажеш на Джосуа, че си ме видял. Моля те. Умолявам те!

— Но… Но аз не мога! — Как би могъл да каже на принца, че е стоял и гледал как племенницата му заминава сама на кон в нощта? Опита се да забави за раздумканото си сърце и да помисли. — Ще дойда с теб — каза накрая.

— Какво?! — Мириамел беше изумена. — Не можеш!

— Но и не мога да те оставя да тръгнеш сама. Нали се заклех да бъда твой защитник, Мириамел.

Тя беше готова да се разплаче.

— Но аз не искам да дойдеш, Саймън. Ти си ми приятел, не искам да пострадаш!

— И аз не искам ти да пострадаш. — Той се поуспокои. Имаше странното, но силно чувство, че това е правилното решение… макар че друга част от него крещеше: „Идиот, идиот!“. — Затова ще дойда с теб.

— Но Джосуа има нужда от теб!

— Джосуа има много рицари и аз съм най-незначителният от тях. А ти имаш само един.

— Не мога да ти позволя това, Саймън. — Тя тръсна глава. — Ти не знаеш какво правя, къде отивам…

— Тогава ми кажи.

Тя отново поклати глава.

— В такъв случай просто ще трябва да разбера, като тръгна с теб. Или ми казваш, или оставаш. Съжалявам, Мириамел, но това е положението.

Тя го гледаше вторачено, сякаш искаше да проникне в самото му сърце. Беше изпаднала в някакъв унес, в някаква нерешителност — и дърпаше юздата на коня така, че Саймън чак се изплаши, че животното ще се стресне и ще хукне.

— Добре — каза най-после тя. — О, Елисия, спаси ни всички — добре тогава! Но трябва да тръгнем сега и не трябва повече да ми задаваш въпроси къде или защо, поне тази вечер.