Сага за Австралия

Тобаяс, който се бе свил на кълбо върху скута му, се размърда, протегна се, намести се. Мъркаща пъстра топчица с огромни лапи — да си рече човек, че някой ден ще стане лъв. Какъв прекрасен котарак му беше дала Оливия! Блестящ, умен, находчив, хитър, смел, упорит, неустоимо чаровен, стига да поискаше да го милваш и да го обичаш. Само какви котенца щяха да му се родят! Но на Стивън му трябваше домашен любимец, който да се гуши до него на хамака, а не да обикаля в търсене на любовни похождения, затова го беше скопил без всякакви угризения на съвестта и съжаления.

Още не бе намерил изход от задънената улица, когато през май „Бдителност“ отново потегли за Сидни. Кога ли беше настъпил май на 1791 година! Как си летеше времето! Стивън познаваше Ричард Морган от цели пет години!

Бяха го натоварили да измерва и да разделя земята, понеже в най-общи черти разбираше от този занаят — хората, завърнали се с „Бдителност“, бързаха да си вземат парцелите, а майор Рос пък бързаше те да се махнат час по-скоро от селището. Стивън беше на мнение, че моряците от „Сириус“ сигурно ще издържат на откъснатостта, но виж, пехотинците не изгаряха от желание да се заселват толкова далече. Хора като Елайъс Бишоп и Джоузеф Макколдрън — навремето непоправими скандалджии и размирници — всъщност се интересуваха от земята само за да я продадат, след като я получат. Щяха да вземат каквото имаше за вземане на остров Норфолк и щяха да се върнат в Порт Джаксън, където отново щяха да кандидатстват за земя, та да спазарят и нея. Искаха суха пара, а не къртовски труд. Междувременно се мотаеха из селището Сидни и вършеха какви ви не зулуми с пехотинците, чийто срок на служба още не бе изтекъл. Клетият майор Рос! Над него в Порт Джаксън и Англия бе трупаха буреносни облаци. С такива злопаметни отмъстителни подлеци като Джордж Джонстън и Джон Хънтър, да не говорим пък за онзи ненормалник Брадли, които шушукаха в ухото на губернатора Филип, готов на драго сърце да ги изслуша, Рос не можеше да разчита на кой знае каква благодарност за делата си. Стивън го уважаваше не по-малко, отколкото Ричард, и то по същите причини. Изправен пред задънена улица, от която нямаше изход, Рос бе продължил нататък, без дори да трепне и да чака милост. А това винаги си е опасно.