Сакатият бог

— Това, което искаш от мен, е твърде много. Да, разбирам необходимостта — може да съм се поболял, може да съм застрашен дори, но магията не ми е враг. Никога не е била. Всъщност завиждам за даровете й на този свят. Над собствената им… ах, все едно. Вярата може да прогние. Нужно е само едно предателство, за да бъде отнето цяло едно бъдеще.

Нямаше да си ме познал в гнева ми. Грееше ослепително ярък. Сред пълчищата, които оставих зад себе си, има такива, които си въобразяват, че са богове, въпреки всичките им тленни задръжки. Готови са да наложат тирания, каквато никой истински бог изобщо не би могъл да си представи. Готови са да заробят поколения след поколения — всички, които делят с тях същата пръст, същата вода, същия въздух. Кроят да ги държат на колене. Преклонени раболепно. И всеки един роб, претеглил живота си, може да види — ако посмее — само истината, тъй че повечето на моя свят, повечето от децата ми, живеят живот на отчаяние и страдание — и все по-усилващ се гняв.

Така ли трябва да е всичко това? Тираните биха искали да е така. Понякога мечтая… да, знам, че нямаш много време… мечтая за завръщане, мечовете блясват за свята мъст. Мечтая, Сенкотрон, за избиване на всички онези шибаняци. Това ли означава да си бог? Да бъдеш неумолимото оръжие на справедливостта?

Нямаше ли да е хубаво това? Щеше.

Не, не съм чак такъв глупак. Няма да е по-различно. И дори да постигнеш невъзможното със своята шепа смъртни, дори да ме освободиш… и да намеря пътеката, в мига, в който направя първата си стъпка по земята на моя дом, те ще ме осакатят. Ще ми изпият кръвта. Ще ме изкормят, а после ще разпънат кожата ми отгоре. Ще им трябва сянка от ужасния зной на всички огньове, които сами са подпалили. Това е проблемът с тираните — надживяват всички ни.