Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Тихо шумолене го измъкна от трескавия унес. Видя до себе си конник — толкова близо, че можеше да го достигне с ръка, ако поискаше, и да я отпусне на покритото с коричка сол конско рамо. Мъжът, който го яздеше, му бе твърде добре познат.
„Счупи си крака. По най-тъпия възможен начин. Малът — виждам те, — ти искаше да му го оправиш. Но той не щя. Това му е проблемът: слуша само когато му скимне.“
„Тротс, все още си проклетият най-гаден баргаст, който съм виждал. Такива грозници ви въдеха в племето ти, нали? За да плашите врага. Да не би и жените ви да развъждаха кьорави? Да са равни везните, иначе няма как.“
„Та къде е Бързия Бен? Калам? Искам да ви видя всички тук, приятели.“
„Хедж, е, той се отдръпна от този път. Не мога да го гледам в очите напоследък. Това е гадното изкривяване в цялата работа, нали? Може би ти би могъл да го уговориш, сержант. Уговори го да се върне към нещата, каквито е редно да са.“
— Хедж е там, където ние го искаме, Фид.
„Какво?!“
— Пратихме го при теб… при това тук, искам да кажа. Пътят му обратно беше самотен, сапьор.
Малът се намеси:
— Бас слагам, че е смятал, че се е справил добре, когато застана пред тебе, Фид. Само за да го отпратиш.
„Аз… о, богове. Хедж. Трябва да го намеря, да го разнищим всичко това, на разсъмване… ще стигнем до утрото, нали, сержант?“
— До утрото да, сапьор. До утрото.
„А после?“
— Толкова ли бързаш да се присъединиш към нас?
„Уискиджак — моля те — къде другаде бих могъл да ида?“
— Ако не чакахме просто утрото, войник, щеше да се наложи да попиташ: защо, в името на Гуглата? Мислиш ли, че щяхме да те подложим на цялата тази гонка за нищо? А после и Хедж. Тук е, за да умре до теб, и толкова, така ли? Пратили сме го, за да можеш просто да го целунеш и да се помириш с него? Богове на бездната, Фидлър, не си чак толкова важен в тази скапана схема.
— Е, може и да е, сержант — каза Малът. — Капитан го направиха вече, нали? Има си вече своя рота десантчици и тежки. Адски досаден е станал вече, сериозно.
— Небето избледнява — рече Уискиджак.
„Защото сте на проклети коне. Аз не мога да го видя.“
— Лъжлива зора — изсумтя Тротс. — А Фид гасне, сержант. Не можем да се задържим тук много дълго. Спре ли да мисли за нещо повече от следващата крачка…
„Бях чирак на зидар. Мечтаех си да стана музикант, дебел и пиян в някой кралски двор.“
— О, спри! — обади се някой от тълпата. — Някой да му намери цигулка, а на мен носна кърпа.
„Радвам се, че всички сте тук с мен. Е, повечето поне. Подпалвачите на мостове заслужаваха по-добра смърт…“
Конникът се изсмя презрително.
— Не бъди такъв идиот. В главите си всички сте ни направили на нещо, което никога не сме били. Колко бързо си забравил — бяхме размирни в най-добрите времена. Останалото време — а това май беше почти през цялото време — налитахме да се душим един друг. Офицерите, които назначаваха при нас, дезертираха първи. Толкова лошо беше, Фидлър.
„Виж, нищо не съм направил, за да възникне тази шибана легенда, сержант. Едно проклето нещо не съм казал.“
— И не трябва, точно това имам предвид. Хората могат да изприказват какво ли не, могат да натрупат цяла лигава планина от говна като самите богове, стига да има достатъчно време, достатъчно лъжи и достатъчно мълчания.
„Вече съм Ловец на кости. Нищо общо нямам вече с никого от вас — това се опитвах да кажа на Хедж.“
— Чудесно. Сега иди да наловиш няколко кости.
„Защо пък не? Чии кости искате да наловим?“
Уискиджак подкара коня си леко напред, обърна го и прегради пътя на Фидлър. Да, старият му сержант не изглеждаше добре — приличаше на скапан полумумифициран труп, а и устата му не беше много по-добре.
— Чии според теб, Фид? — И все пак гласът му беше… беше си същият.
— Откъде го взехте това име, Фид? — А това пък си беше Малът, но много лошо накълцан, раните му — покрити с кори съсирена кръв.
„Името? Ловците на кости? Беше заради едни кости на пръсти, мисля.“
— От чия ръка?
„Какво? Ничия… на много хора. Безименни, отдавна умрели — просто безименни кости!“
Всички вече се стапяха, изчезваха от погледа му. Но му се искаше да останат. Трябваше уж да са с него, да отнесат душата му, щом умре.
Уискиджак подкарваше коня си заднешком, ставаше все по-прозрачен, стапяше се.
— Кости на падналите, Фидлър, Е, кой падна най-далече?
Пред него вече нямаше нищо освен онази далечна равна линия. Нищо освен хоризонта. Фидлър потърка лицето си. „Шибани халюцинации. Можеха поне да ми дадат глътка вода.“
Продължи да крачи. Нямаше смисъл да го прави. Нямаше смисъл и да спре.
— Ха, кой падна най-далече. Странен човек е Уискиджак.