Сакатият бог

Но Паран поклати глава.

— Не го искаш, Висш маг. Повярвай ми. Твърде много пакостливи играчи има в тази игра. Икариум. Драконъс. Първият меч на Т’лан Имасс. Олар Етил, Силхас Руин, Тюлас Остригания, Килава — дори Грънтъл, Смъртният меч на Трийч. А сега и Елейнт, а колко дракони са дошли или идват през портала? Сто? Хиляда? А, и Древните богове: Ерастас, предишният Господар на Плочите, и Килмандарос, и синът й…

Бързия Бен го беше зяпнал, сякаш Паран си бе изгубил ума.

— Сега пък какво? — попита Паран намръщено.

— Те… всички са тук?

— Нося Драконовата колода в проклетия си череп, забрави ли? Долових първите ветрове на сливането още преди време. Повярвай ми, като казвам, че това ще е най-голямото, което светът е виждал някога, по-голямо дори от оковаването на Сакатия бог. Никой не е казал, че ще е лесно, Висш маг. Въпросът е какво имаш да ми предложиш?

— Ами, още добри новини — изръмжа Бързия Бен. — Какво друго?

— В смисъл?

Висшият маг вдигна ръце.

— Да добавим просто К’Чаин Че’Малле и Джагът, и, а, може би е редно да споменем самия Качулат — вече не влачи Трона на Смъртта на глезена си. И неизвестно колко олигавени фанатици на Вълците на Зимата! А какво да кажем за самия Сакат — той ще кротува ли? От къде на къде? На негово място, само да ми покажеш подканящата врата в другия край, бих рязал гърла по целия коридор. Все пак съм си спечелил правото на толкова мъст, колкото мога да нанеса, нали така?

Паран изпъшка.

— Добре, значи е много по-сложно, отколкото си представях.

Бързия Бен като че ли се задави от отговора му. Закашля се, изплю, а накрая тръсна глава, пое си дълбоко дъх и рече:

— Трябва ни тайно оръжие, Паран.

— Имам едно смътно усещане…

— Дето изгаря дупка в стомаха ти ли?

„Надявам се, че не.“

— Мисля, че може би имаме две тайни оръжия, Висш маг.

— Моля, умолявам те — продължи.

— Бързи Бен, кажи ми: кой беше най-коравият Подпалвач на мостове, когото изобщо си познавал? Помисли, но внимателно. Забрави любимците си. Забрави фаворитите си и онези, които непрекъснато се стараеха да изглеждат зли. Не загрубелите тъпаци, не забиващите нож в гърба, дори не позьорите. Най-коравият, Бързи Бен. Ден след ден, в добри времена, в лоши. Кажи ми. Кой?

Висшият маг примижа, погледна земята в краката си, а после въздъхна и кимна. Вдигна глава и отвърна:

— Нямаше нужда от това изброяване, Гъноуз. Знаех отговора от самото начало. Всички го знаем.

— Кой?

— Фидлър. Няма по-корав жив човек от него.

Паран извърна очи.

— Семейството ми… да, наистина беше доста сложно. Но ще ти кажа едно. Единственото, което знам без никакво съмнение. И то започва с един спомен. Сестра ми имаше едно местенце, разчистено за нея в двора на извънградското ни имение. И там, още докато бе само на пет годинки, с играчки разиграваше сражения от всяка историческа книга и всеки ръкопис, който успееше да намери. А когато баща ми забавляваше Върховни юмруци при сделките си с продажба на коне, понякога предизвикваше тези командири ветерани да поиграят на бойното поле срещу малката Тавори с всичките онези войници играчки. Да преценят честно загубите и да видим какво става. Сестра ми, Бързи Бен, от седемгодишна, никога не губеше срещу нито един командир. А когато извлечаха труповете им, така да се каже, навлизаше по-надълбоко в историите и започваше да взима страната на губещия — и пак печелеше.