Острието на Тишал

2.

Рейт висеше с главата надолу върху широкото рамо и със стиснати зъби се опитваше да остане в съзнание. Пред сивкавосините му очи се мяркаха изцапани с масло камъни и краката на монаха, който го носеше; с невидимите очи на съзнанието си той можеше да види всичко.

Деймън и малката група Посветени бързаха по обгорилата земя и се промъкваха между стените от пламъци по хлъзгавия от маслото калдъръм. Сградите на доковете бяха започнали да се срутват; понякога монасите бяха принуди да се крият в опасно тесни улички, за да избягват групите от въоръжени с кофи войници, които трополяха по пътя. Заедно с гражданските доброволци те вече не се опитваха да спасяват отделни сгради, а по-скоро да ограничат разпространението на огъня; опитваха се да засипят маслото с пясък, създавайки прегради пред пожара, но пламъците се прехвърляха през тях, прескачаха от стена на стена, от покрив на покрив и скоро черното масло се просмукваше в пясъчните купчини и се разгаряше наново.

Често войниците и доброволците се бореха не само срещу пламъците, а и едни срещу други. И най-малкото неразбирателство можеше да доведе до кръвопролитие, а насилието беше по-заразно и от болестта, която го пораждаше. За двубой може и да бяха нужни двама, но за атака бе достатъчен и един. Както и за убийство.

Във всяка битка победител беше огънят.

В мрачните дълбини на сърцето си Рейт усещаше тъмната безлична сянка, която се приближаваше към града по течението на реката. Не беше сигурен с кое от всичките и сетива ги усеща — това бе поредният дар от богинята и бога, които се бяха борили в съзнанието му, — но увереността беше толкова силна, че не оставяше място за съмнение.

Артанците идваха.

Посветените стигнаха до средата на Моста на рицарите и се спряха. Пред тях — там, където краят на каменната дъга се свързваше с масивните греди на подвижния мост, беше израсла гора от високи дъбови дървета, от чиито преплетени клони капеше лъскаво масло.

— Ще успеем — рече решително запъхтяният Деймън. — Насам… — Той се обърна към мъжете, които водеше, и посочи с пръст. — Ти… ти си най-силният. Ти ще носиш Посланика на раменете си. Ти и ти — робите ви са мокри. Съблечете ги и го увийте с тях; мокрият плат ще го защити донякъде от пламъците, ако те ни настигнат, докато сме все още на моста.

И в думите му Рейт откри отговора: въпреки убийствената си деменция Деймън си оставаше същият. Той концентрира менталното си зрение, за да проговори още веднъж. Заради изтощението му движението на устните му се струваше като търкаляне на канари.

— Ннне.

Деймън не му обърна внимание, защото изучаваше неестествената гора, която се издигаше пред тях.

— Рийд — огледай здравата лява стена. Руул, Коул, огледайте дясната стена и средата. Трябва да изберем най-чистия път или никой от нас няма да оцелее.