Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Можеше да почувства и призраците под краката си: нечовешки призраци, които се движеха в пещерите, ужасени и подивели; почувства тяхната луда кралица и чу как гръмотевичната ѝ заповед за убийство отеква в сърцето на всяко огре и първороден, трол и дървесно духче. Видя образа на мишената им и почувства желанието им за кръв; тогава осъзна, че ако закъснее, на Каин може да не му е останала достатъчно кръв, за да спаси света.
Друга част от страховете му бе онова, което видя от другата страна на улицата: вратата на Съдебната палата беше отворена и на верандата пред широкото стълбище пазеха двама бронирани офицери от Божиите очи.
Фасадата на Съдебната палата пулсираше в оранжево с отразената от пламъците светлина и сияеше с покритието си от черно масло; бръшлянът, с който бяха обрасли стените ѝ, сега се беше превърнал в джунгла от преплетени лози, които гниеха и заливаха с масло на вълни широката веранда. Божиите очи се размърдаха притеснено, опитвайки се да се отдръпнат от маслото, и хвърляха изпълнени с копнеж погледи към улицата, сякаш само страхът от нещо, далеч по-ужасно от огъня, ги задържаше на поста им.
Останалата част от страховете на Рейт включваше същото, което плашеше и тях. Той можеше да го усети.
Със същите сетива, които бяха доловили приближаването на артанците по реката, той почувства нещо огромно, мрачно и яростно във вътрешността на Съдебната палата: някакъв ранен звяр се облизваше в гладно мълчание. Божиите очи се страхуваха от звяра, но не знаеха, че те самите бяха част от крайниците му; Рейт се страхуваше от звяра, защото го познаваше.
Почувства как тъмният поток се стичаше по меча в мозъка му и се вкопчи в него със силите на собственото си съзнание. Силата си е сила — помисли си той. — Трябва да събера колкото мога.
Той почувства вратата, която богинята бе затворила в съзнанието му, същата, която докосването до меча бе отворило отново. Насочи волята си към тази врата и я разби на парчета, за да не се затвори никога повече. Щеше сам да понесе болката, легионите плъхове, които гризяха вътрешностите му. Щеше да носи стигмите, останали от черното масло.
Достатъчно малко наказание за огромните му грехове.
Рейт хвана Косал за предпазителя и жуженето му секна. Лявата му ръка можеше да се свива в юмрук и левият му крак издържаше тежестта му. После бавно, внимавайки да не се докосне до дръжката на меча, го затъкна в колана си.
— Деймън — каза той. Изправи замаяния мъж на крака и грубо го разтърси. — Деймън, съвземи се. Веднага. Това е заповед.
Погледът на Посланика бавно се върна на фокус.
— Да. — Лицето на Деймън беше пребледняло от болка. Той обгърна обгорелите си гърди с ръце, сякаш му беше студено. Носеше единствено панталона си и ботушите. — Да… Рейт? Ти ли си, Рейт? Какво… какво…? Боли ме, Рейт. — Гласът му звучеше жаловито. — Трябва да се върна в посолството. Боли ме, а те имат нужда от мен.
Рейт сплете пръстите си в сложния възел, който настройваше ума му по специфичен начин. Маслото, което течеше от лявата му ръка, караше кожата му да цвърка и пуши, но умът му бе господар на плътта; той щеше да приеме болката, щеше да я посрещне с радост и така откри, че може да приеме и страховете си. Страхът му, както и болката, се превърна в обикновен факт.
— Ти ще останеш тук и ще изчакаш войниците от посолството — каза той. — Когато пристигнат, поеми командването. Охранявайте Съдебната палата. Превземете я и не я отстъпвайте. Не позволявайте на никой да влиза, докато не получите разрешение от мен или някой, който е изпратен от Съвета на братята. Ясно ли е?
— Но…
— Ясно ли е?
— Да. Да, господине. Да. Но… но…
Рейт го остави до вратата и слезе на Десета улица. Повечето хора в тълпата отстъпваха встрани пред него; онези, които не го правеха, Рейт леко докосваше с лявата си ръка. Писъците и димът, който се издигаше от раните им, бяха повече от достатъчни, за да убедят всички да му правят път.
— Но… — извика след него Деймън. — Вашата заповед… Това е обявяване на война?
— Войната вече се води! — промърмори тихо Рейт, повече на себе си, отколкото на Деймън. — И настъпи моментът за действия.
И той започна да се изкачва по стълбището на Съдебната палата, за да се изправи пред Божиите очи.
5.
Докато Рейт изкачваше стъпалата, единият от офицерите каза:
— Не можеш да влизаш тук.
Рейт стигна до изцапана с масло веранда и се спря на безопасните пет крачки разстояние.