Острието на Тишал

Десета улица беше пълна с народ: хора с торби на гръб и вързопи в ръце, хора, които бутаха колички, и хора, които дърпаха каруци, хора, които стискаха ръцете на деца или каишките на домашни любимци, хора, които се суетяха насам-натам с насълзени от ярост очи и крещяха имена, които не можеха да се чуят сред останалите викове и вопли.

След като Мостът на глупците и Мостът на крадците вече горяха — както повечето от домовете и препитанията им, — хиляди хора се бяха натоварили с най-ценните си притежания и се втурнаха към западната част на Стария град само за да открият, че Мостът на рицарите също се е подпалил; дъбовата гора, която бе избуяла от гредите, беше пламнала малко след като Рейт бе пренесъл Деймън през нея. Сега единственият изход от острова беше дългата арка на Моста на кралете — а той беше блокиран от цяла рота тежковъоръжени пехотинци, чийто капитан беше твърдо решен да удържи тълпата потенциални грабители по-далеч от Южния бряг.

Пламъците пъплеха бавно на запад през криволичещите улички и по покривите на къщи, прехвърляха се през каналите и преминаваха по дъсчените мостчета: навсякъде, където достигаше вятърът. Целият град на изток от Пътя на измамниците гореше и приближаването на пожара изтикваше все повече хора към финансовия район. По улиците вече умираха хора: от време на време тълпата се разделяше, разкривайки тялото на някой, който е бил стъпкан, пребит с тояга или намушкан с нож. Самата река обгръщаше с огнени ръце Стария град — маслото се стичаше по течението ѝ, превръщайки я в огнен ров.

Косал жужеше в лявата ръка на Рейт, ронейки мънички капки черно масло. Рейт ги гледаше как капят. Смътно си спомняше агонията, която беше изпитал заедно с богинята, когато черното масло ги заля за пръв път; дясната половина на тялото му — чистата половина — се беше покрила с мехури и изгаряния и сега плътта му беше придобила твърдостта на преварено месо. Не чувстваше особена болка и това допълнително подхранваше страховете му.

Някъде дълбоко в съзнанието му пулсираха слабо, но настойчиво, като натрапчив фрагмент от мелодия, заседнал в ума му, животите на всички, които се намираха близо до реката — призраците на живите. Най-ясните бяха на мъжете и жените, които се тълпяха в улиците около него; усещаше също и мъжете — най-вероятно войници — във вътрешността на Съдебната палата. Успя дори да долови проблясъците на объркване и гняв у монасите, които бързаха да се въоръжат и да се барикадират в посолството: между тях избухваха свади и в няколко от стаите се въргаляха жертви на породените от вируса убийства.

Можеше да почувства и други призраци: ужасени призраци, свити зад спуснатите щори; призраци с омазани в кръв уста, които се кискаха налудничаво; дори няколко отпуснати призраци, които хъркаха в постелите си, далеч от пожарите и лудостта, обхванала града.