Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Деймън свирепо оголи пожълтелите си зъби и се обърна към мъжа:
— Ще чуя отговора му! Не можеш да ме спреш!
— Каквото и да каже, няма да има никакво значение, ако огънят ни изпепели — отвърна мрачно монахът и с изненадващ животински рев Деймън се хвърли към гърлото му. Двамата се стовариха на земята и се скриха от погледа на Рейт. Той не можеше да извърне главата си, за да ги види, но чуваше пъшкане и злобни проклятия, придружавани от звучните удари на юмруци в мускули.
Опита се да влезе в ментално зрение, да използва силата си там, накъдето не можеше да насочи погледа си, но видя само вихрещия се наоколо пожар. Опита се да се надигне на лакти, да се претърколи настрани, за да се изправи до седнало положение, но не успя.
Лявата му ръка беше парализирана.
Пръстите на дясната му ръка опипаха безчувствената зона, която започваше от гръдния му мускул и обхващаше цялото му рамо, продължавайки по цялата ръка, която беше мъртва като месо в помещение за опушване. Опита се да извика, но от устата му излезе единствено приглушено грухтене; опита се да се оттласне с крака, заора с пети в земята. Но всъщност риташе само с единия крак; левият беше безчувствен като ръката му.
Помогнете ми — беззвучно прошепна Рейт. — Моля ви, някой… някой да ми помогне…
И вместо да бъде погълнат от пламъците, той се видя проснат безпомощно под ножовете, ноктите и зъбите на мъже и жени, лишени от човешкия си облик заради болестта на Гарете; кръвожадни призраци, чиито опустошени души бяха водени единствено от глада и похотта си. Струваше му се, че усеща дъха им, който приличаше на вонята от кланица, че чувства топлите им лиги по шията си…
Звукът от битката беше погълнат от рева на бушуващите пламъци.
— Ето — изпъшка Деймън някъде встрани. — Ето, това е наказанието за предателство. Някой друг ще оспори ли властта ми?
Рейт присви очи, опитвайки се да прогони парещите сълзи.
Деймън се изправи до него и устата му бе омазана с кръв. Той облиза разранените кокалчета на пръстите си и изхриптя:
— Кое е то? Знам, че ти е известно, Рейт. Кой ни причини това?
Единственият звук, който успя да излезе от устата на Рейт, беше едно задавено, гъргорещо: „Не… не…“
Деймън се приближи още повече.
— Дни наред — промърмори той — аз очаквах появата ти. Сега двамата сме свързани, Рейт, ти и аз. Този град се превърна в лудница. Ти знаеш защо и можеш да ми кажеш какво да направя, за да го спася. Аз съм безкрайно търпелив, но сега търпението ми вече се изчерпва. — Изкривените му като ноктеста лапа пръсти се вкопчиха в мъртвата лява ръка на Рейт и Деймън я повдигна със смесено изражение на похот и ненавист. — Вече съм много гладен.
Лицето му се сгърчи и той отблъсна ръката на Рейт; отдръпна се замаяно настрани като мъж със световъртеж, който отстъпва от ръба на скала.
— Защо не ми помогнеш, Рейт? Знам, че можеш. Не разбирам защо ми отказваш…
Да ти отказвам? — беснееше мислено Рейт. — Погледни ме! Защо не ме погледнеш? Какво точно се очакваше от него?
— Заради водата ли е? — попита тихо Деймън, докосвайки безчувствената лява ръка на Рейт със сгърчените си пръсти. — Знам, че сме отровени, но трябва да разбера откъде може да се вземе чиста вода. Тя е единствената ни надежда, Рейт. Единствената надежда за града. Защо не ми кажеш? — Деймън наведе глава, извърна лицето си настрани и прошепна: — Толкова съм жаден…
Рейт можеше само да го гледа, задушаван от паниката, която беше сграбчила гърдите му.
— Кръвта е, нали? — рече внезапно Деймън и отново се обърна към Рейт. Очите му горяха. — Затова не искаш да говориш. Разбирам. Чистата вода няма да помогне — вече е твърде късно. Единствената ни надежда е да намерим кръв. Чиста кръв. Кръвта е живот. Трябва да пием кръв. Трябва да поддържаме живота си чрез самия живот.
Деймън отново сграбчи мъртвата ръка на Рейт. Този път я поднесе към устата си и устните му се сгърчиха от едва сдържан глад и отвращение.
— Твоята кръв ли е, Рейт? Нея ли трябва да пием? Кръвта на човека, който стана бог? Затова ли не искаш да говориш? Затова ли искаш всички да умрем? Защото не желаеш да споделиш кръвта си?
Кръв — помисли си Рейт. — В кръвта е отговорът. Но той не можеше да улови спомена. Беше научил нещо за кръвта, нещо важно. Откъде?