Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Когато Камарис най-после ги освободи, беше почти съвсем тъмно. Брегът оттатък долината искреше от лагерни огньове. Дневните старания да превозят почти всички бяха дали своя плод и групата на принца можеше да потегли още в зори. Сега хората от Нови Гадринсет строяха временния си лагер, ядяха закъсняла вечеря или сновяха безцелно в сгъстяващия се мрак. Атмосфера на покой и очакване витаеше над долината, истинска като здрача. Беше нещо като Чистилището, помисли си Саймън — мястото преди Небесата.

„Но то е и мястото преди Ада — припомни си той. — Ние не просто пътуваме — отиваме на война… и може би още по-лошо“.

Двамата с Джеръмайъс вървяха мълчаливо, изтощени от упражненията, потта по лицата им леденееше. Саймън изпитваше болка в мускулите — сега беше приятна, но от опит знаеше, че утре няма да е така, особено след целодневна езда. Той внезапно се сети за нещо.

— Джеръмайъс, погрижи ли се за Намиращата дома?

Младежът го погледна сърдито.

— Разбира се. Казах, че ще го направя, нали?

— Ще отида да я погледна все пак.

— Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам — бързо каза Саймън. — Всъщност това няма нищо общо с теб. Думите на сър Камарис за един рицар и коня му просто… просто ме подсетиха за нея. — Освен това изпитваше остра необходимост да остане малко сам: трябваше да помисли и върху другите неща, които му беше казал Камарис. — Разбираш, нали?

— Може би. — Джеръмайъс се намръщи, но не изглеждаше особено разтревожен. — Ще отида да потърся нещо за ядене.

— После ела при огъня на Исгримнур. Сангфугол каза, че щял да пее.

Джеръмайъс тръгна към палатката, която бяха вдигнали сутринта тримата с Бинабик, а Саймън се заизкачва по склона, където бяха вързани конете.

Звездите още не бяха изгрели, нямаше и луна и той не виждаше къде стъпва.

Насреща му през калта вървеше някой. Беше Фреозел, връщаше се, след като бе нагледал коня си и Вятокрък на Джосуа. Поне в това отношение беше заел мястото на Деорнот в живота на принца и явно играеше тази роля с удоволствие. Веднъж беше казал на Саймън, че произлиза от ковашко семейство — нещо, на което Саймън охотно повярва, като гледаше широките му рамене.

— Привет, сър Сеоман — каза той. — Виждам, и ти не носиш факла. Доста ще се изкаляш.

— Вече се изкалях — засмя се Саймън и посочи покритите си с кал ботуши.

— Трябва да ги намажеш — каза Фреозел. — Иначе ще се съсипят. Ще ходиш ли да слушаш арфиста?

— Така смятам.

— Тогава ще ти донеса мас. — Фреозел учтиво му се поклони и тръгна. — И внимавай с калта!

Саймън продължи в мрака. Вече чуваше кроткото пръхтене на конете, дори ги виждаше — тъмни сенки на фона на сумрачното небе.

Намиращата дома беше вързана под един клонест дъб. Саймън сложи ръка на муцуната й, усети топлия й дъх, после опря глава до шията й и я почеса. Миризмата й беше някак успокояваща.