Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Беше го казала на милия човек.
— А ти бог ли си, че да решаваш кой трябва да живее и кой да умре? — попита я той. — Ние даваме дара на белязаните от Оногова с многото лица след молитви и жертвоприношения. Така е било от самото начало. Разказвал съм ти за основаването на ордена ни и как първият от нас отвърнал на молитвите на роби, които пожелали смъртта. Дарът се давал само на онези, които копнеели за него, в началото… но един ден първите от нас чуха един роб да се моли не за своята смърт, а на господаря си. Толкова страстно я желаел, че предложил всичко, което имал, за да се отвърне на молитвата му. И на първия ни брат му се сторило, че това жертвоприношение ще удовлетвори Оногова с многото лица, и същата нощ дарил молителя. Тогава отишъл при роба и рекъл: „Предложи ни всичко, което имаш за смъртта на този човек, но робите нямат нищо освен живота си. Това иска богът от теб. Докато имаш дни на земята, ще му служиш.“ И от този момент сме станали двама. — Дланта му се стегна на ръката ѝ, нежно, но здраво. — Всички хора трябва да умрат. Ние сме само сечива на смъртта, не самата смърт. Когато уби певеца, ти си присвои властта на бога. Убиваме хора, но не дръзваме да ги съдим. Разбираш ли?
„Не“, помисли тя.
— Да — отвърна.
— Лъжеш. И точно затова сега трябва да ходиш на тъмно, докато видиш пътя. Освен ако не пожелаеш да ни напуснеш. Трябва само да помолиш и можеш да върнеш очите си.
„Не“, помисли тя.
— Не — отвърна.
Същата вечер, след яденето и малко упражнение в играта с лъжене, сляпото момиче намери ивица плат и я върза на главата си, за да скрие безполезните си очи, а после помоли бездомничето да ѝ помогне да си сложи лицето на Бет. Бездомничето беше обръснало главата ѝ, когато ѝ взеха очите: глумска прическа го наричаше, защото много глумци правеха същото, за да им стоят по-добре перуките. Но ставаше и за просяци и помагаше да опазят главите си от бълхи и въшки. Само перука не стигаше обаче.
— Мога да те покрия с гнойни рани — каза бездомничето, — но гостилничарите и кръчмарите ще те гонят от вратите си. — Вместо това ѝ даде пъпки от шарка и глумска бенка на бузата с израснали черни косми от нея.
— Грозно ли е? — попита сляпото момиче.
— Не е красиво.
— Добре.
Никога не я беше интересувало дали е хубава, дори когато беше глупавата Аря Старк. Само баща ѝ я беше наричал хубава. „Той и Джон Сняг понякога.“ Майка ѝ обикновено казваше, че би могла да е хубава, ако просто мие и реши косата си и се грижи повече за облеклото си, като сестра ѝ. За сестра ѝ и приятелите на сестра ѝ, и за всички останали тя беше просто Аря Конското лице. Но сега всички те бяха мъртви, дори Аря, всички освен брат ѝ Джон. Някои нощи чуваше приказки за него, в кръчмите и бардаците на пристана на Рагман. „Черното копеле на Вала“, беше го нарекъл един. „Дори Джон изобщо не би познал Сляпата Бет, обзалагам се.“ Това я натъжи.
Дрехите ѝ бяха дрипи, избелели и разръфани, но все пак топли и чисти дрипи. Под тях криеше три ножа: един в ботуша, един в ръкава, един в кания на кръста. Браавосите бяха мили хора общо взето, склонни по-скоро да помогнат на едно сляпо просякинче, отколкото да се опитат да му навредят, но винаги се намираха някои, които можеше да решат, че могат безопасно да я ограбят или изнасилят. Ножовете бяха за тях, въпреки че досега на сляпото момиче не се беше налагало да ги използва. Напукана дървена просешка паница и конопено въже на кръста допълваха образа ѝ.
Тръгна, когато Титанът изрева за залез-слънце, като броеше стъпалата надолу от вратата на храма, после мина с почукване с тояжката по моста над канала към Острова на боговете. Разбра, че мъглата е гъста, по лепкавите си дрехи и влажния допир на въздуха по ръцете и лицето ѝ. Мъглите на Браавос също правеха странни неща със звуците, както бе открила. „Половината град ще е полусляп тази нощ.“
Докато потропваше с тояжката покрай храмовете, чуваше как послушниците от Култа на Звездната мъдрост на върха на гадателната си кула пеят на вечерните звезди. Уханният дим, надвиснал във въздуха, я привлече по лъкатушещата пътека натам, където червените жреци бяха запалили големите си железни мангали пред къщата на Господаря на Светлината. Скоро вече можеше да усети горещината във въздуха. Поклонниците на Р’хлор извисяваха гласовете си в молитва.