Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Помня. — Беше само наполовина лъжа.
— Все още си малко намусен — каза момичето, — но ще ти простя това, ако ме спасиш от чичо ми.
— Чичо ти… не беше ли лорд Арнолф?
— Не е никакъв лорд — отвърна презрително Алис. — Брат ми Хари е законният лорд, а по закон аз го наследявам. Дъщерята е преди чичото. Чичо Арнолф е само кастелан. Той ми е дядо всъщност, чичо е на баща ми. Креган му е син, тоест той е чичото, но винаги го наричахме братовчед. Сега искат да ме накарат да го наричам съпруг. — Сви ръката си в юмрук. — Преди войната бях сгодена за Дарин Рогов лес. Чакахме само да разцъфтя, за да ме омъжат, но Кралеубиеца уби Дарин в Шепнещия лес. Баща ми писа, че щял да намери някой южняшки лорд, за който да ме омъжи, но така и не можа. Брат ти Роб му отряза главата затова, че уби Ланистъри. — Намръщи се. — Според мен цялата причина да тръгнат на юг бе за да убият няколко Ланистъри.
— Не е… толкова просто. Лорд Карстарк уби двама затворници. Невъоръжени момчета, скуайъри в килия.
Момичето не изглеждаше изненадано.
— Баща ми никога не ревеше като Големия Джон, но беше не по-малко опасен в гнева си. Но и той е мъртъв вече. Както и брат ти. Но ти и аз сме тук, все още живи. Има ли кръвна вражда между нас, лорд Сняг?
— Когато един мъж вземе черното, оставя враждите зад гърба си. Нощният страж няма спор с Кархолд, нито с тебе.
— Добре. Боях се… Помолих баща си да остави един от братята ми за кастелан, но никой от тях не искаше да изтърве славата и плячката, които щяха да спечелят на юг. Сега Тор и Ед са мъртви. Хари е пленник в Девиче езеро според последната вест, стигнала до нас, но това беше преди близо година. Може и той да е умрял. Не знаех към кого да се обърна освен към последния син на Едард Старк.
— Защо не към краля? Кархолд взе страната на Станис.
— Чичо ми се обяви за Станис. Надяваше се, че това може да предизвика Ланистърите да вземат главата на горкия Хари. Ако брат ми умре, Кархолд трябва да се предаде на мен, но чичовците ми искат рожденото ми право за себе си. Родя ли дете на Креган, повече няма да съм им нужна. Той вече е погребал две жени. — Изтри сърдито една сълза, както щеше да го направи и Аря. — Ще ми помогнеш ли?
— Бракове и наследства са проблеми за краля. Ще пиша на Станис за теб, но…
Алис Карстарк се засмя, смях на отчаяние.
— Пиши, но не чакай отговор. Станис ще е мъртъв, преди да получи писмото ти. Чичо ми ще се погрижи за това.
— Какво искаш да кажеш?
— Арнолф бърза към Зимен хребет, вярно, но само за да може да забие камата си в гърба на краля ти. Заложил е на Рууз Болтън отдавна… за злато, обещание за прошка и главата на бедния Хари. Лорд Станис отива на заколение. Тъй че не може да ми помогне, а нямаше да го направи дори и да можеше. — Алис коленичи пред него, загърната в черното наметало. — Ти си единствената ми надежда, лорд Сняг. В името на баща ти, моля те. Защити ме.
Сляпото момиче
Нощите ѝ бяха огрени от далечни звезди и блясъка на лунна светлина по сняг, но всяка сутрин се събуждаше в тъмнина.
Отвори очи и се взря сляпа в черното, което я загръщаше, докато сънят ѝ гаснеше. „Толкова красив.“ Облиза устни, докато си спомняше: блеенето на овцата, ужаса в очите на пастира, лая на кучетата, докато ги убиваше едно по едно, ръмженето на глутницата ѝ. Дивечът бе станал по-рядък, откакто започнаха да валят снеговете, но предната нощ бяха пирували. Агнешко, кучешко, овнешко и човешка плът. Някои от малките ѝ сиви братовчеди се страхуваха от хора, дори и от мъртви хора, но не и тя. Месото си беше месо, а хората бяха плячка. Тя беше нощният вълк.
Но само когато сънуваше.
Сляпото момиче се обърна, надигна се, скочи на крака и се протегна. Леглото ѝ беше натъпкан с парцали дюшек върху студена каменна издатина и винаги се будеше вкочанена и схваната. Пристъпи към легена, безшумна като сянка, и се наплиска със студената вода. „Сир Грегър — помисли. — Дънсън, Раф Сладура. Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей.“ Нейната утринна молитва. А нейната ли беше? „Не, не моята. Аз съм никоя. Това е молитва на нощния вълк. Някой ден тя ще ги намери, ще ги хване, ще подуши страха им, ще вкуси кръвта им. Някой ден.“
Намери долните си дрехи на купчина и ги помириса, за да се увери, че все още са достатъчно чисти за носене, и ги облече в тъмното. Слугинското ѝ облекло бе там, където го беше окачила: дълга туника от небоядисана вълна, груба и бодлива. Дръпна я и я нахлузи с плавно, опитно движение. Чорапите дойдоха последни. Един черен, един бял. Черният имаше бримка горе, белият не; можеше с опипване да разбере кой кой е, за да може всеки да иде на своя крак. Колкото и мършави да бяха, краката ѝ бяха силни и жилави и ставаха по-дълги всеки ден. Радваше се на това. На Танцуваща по водата ѝ трябваха добри крака. Сляпата Бет не беше танцуваща по водата, но нямаше вечно да е Бет.