Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Когато слугите дойдоха да изнесат трупа, сляпото момиче ги последва. Остави се стъпките им да я водят, но докато слизаха, броеше. Знаеше наизуст броя на всички стъпала. Под храма имаше лабиринт от подземия и тунели, където дори хора с виждащи очи често се губеха, но сляпото момиче бе научило всяка педя от тях, а си имаше и тоягата, която да ѝ помогне да намери пътя си, ако паметта ѝ я излъже.
Труповете ги полагаха в подземието. Сляпото момиче отиваше да работи в тъмното, смъкваше ботушите, дрехите и други вещи, опразваше кесиите им и броеше монетите им. Различаването на една монета от друга само на допир бе едно от първите неща, на които я научи бездомничето, след като ѝ взеха очите. Браавоските монети бяха стари приятели: трябваше само да прокара връхчетата на пръстите си по тях, за да ги разпознае. Монетите от други земи и градове бяха по-трудни, особено по-далечните. Волантинските хонори бяха най-обичайни, малки монети, не по-големи от петак, с корона на едната страна и череп на другата. Лисенските монети бяха овални и с гола жена на тях. Други монети имаха отпечатани на тях кораби или слонове, или кози. Вестероските монети показваха глава на крал на лицето и дракон на гърба.
Старицата нямаше кесия, никакви богатства освен един пръстен на тънкия ѝ пръст. У красивия мъж намери четири златни дракона от Вестерос. Галеше с палец най-изтъркания и се опитваше да реши кой крал показва, когато чу вратата зад нея тихо да се отваря.
— Кой е? — попита.
— Никой. — Гласът беше дълбок, груб и студен.
И се движеше. Тя пристъпи встрани, сграбчи тоягата си и перна с нея нагоре, за да защити лицето си. Дърво изпращя в дърво. Силата на удара за малко да избие тоягата от ръката ѝ. Успя да я задържи, перна… но там, където трябваше да е той, тоягата изсвистя във въздуха.
— Не там — каза гласът. — Сляпа ли си?
Не отговори. Говоренето само щеше да размъти звуците, които той можеше да издаде. Знаеше, че се движи. „Наляво или надясно?“ Скочи наляво, замахна надясно, но не удари нищо. Силно посичане отзад я порази в краката.
— Глуха ли си?
Тя се обърна, с тоягата в лявата ръка, завъртя се и шибна. Не улучи. Чу смях вляво от себе си. Удари надясно.
Този път го спря. Тоягата ѝ се натресе в неговата. Ударът разтърси ръката ѝ.
— Добре — каза гласът.
Сляпото момиче не знаеше чий е гласът. На някой от послушниците сигурно. Не помнеше да го е чувала, но пък защо слугите на Многоликия бог да не можеха да променят гласовете си също толкова лесно, колкото лицата си? Освен неин Къщата на Черното и Бялото беше дом на двама слуги, трима послушници, готвачката Умма и двамата жреци, които тя наричаше бездомничето и милия човек. Други идваха и си отиваха, понякога по тайни пътища, но тези бяха единствените, които живееха тук. Този сега можеше да е всеки от тях.
Тя скочи настрани, тоягата ѝ се завъртя, чу звук зад себе си и шибна натам, но удари във въздуха. И изведнъж неговата тояга се оказа между краката ѝ, заплете ги, докато тя се опитваше отново да се обърне, и я удари по пищялката. Тя залитна и падна на колене толкова силно, че си прехапа езика.
И замръзна. „Неподвижна като камък. Къде е той?“
Изсмя се някъде зад нея. Перна я по едното око, след това я удари по кокалчетата на пръстите, докато се надигаше. Тя изтърва тоягата и изсъска от яд.
— Хайде. Вдигни я. Достатъчно те бих за днес.
— Никой не ме бие.
Запълзя на четири крака, намери тоягата, след това скочи на крака, пребита и мръсна. Подземието беше тихо и безмълвно. Беше си отишъл. А дали? Можеше да стои точно до нея сега, така и нямаше да го разбере. „Вслушай се за дъха му“, каза си, но нямаше нищо. Постоя още миг, а после остави тоягата и продължи с работата си. „Ако си имах очите, щях да го скъсам от бой.“ Един ден милият човек щеше да ѝ ги върне и тогава щеше да им покаже на всички.
Трупът на старицата вече беше изстинал, тялото на уличния разбойник се вкочаняваше. Момичето беше свикнало с това. Повечето дни прекарваше повече време с мъртвите, отколкото с живите. Липсваха ѝ приятелите, които си имаше, докато беше Кет, Котката на Каналите: старият Бруско с болния гръб, дъщерите му Талея и Брея, глумците от „Кораба“, Мери и курвите ѝ от „Щастлив пристан“, и всички други от пристанищната сган. Най-вече ѝ липсваше самата Кет, даже повече, отколкото ѝ липсваха очите. Харесваше ѝ да е Кет повече, отколкото ѝ беше харесвало да е Солничката или Тантурчо, или Невестулката, или Ари. „Убих Кет, когато убих онзи певец.“ Милият човек ѝ беше казал, че тъй или иначе трябва да ѝ вземат очите, за да ѝ помогнат да се научи да използва другите си сетива, но не за половин година. Слепите послушници бяха обичайни в Къщата на Бялото и Черното, но малко от тях бяха млади като нея. Но момичето не съжаляваше. Дареон беше дезертьор от Нощния страж, заслужаваше да умре.