Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Знаеше пътя до кухните, но носът ѝ щеше да я отведе дотам дори да не го знаеше. „Люти чушлета и пържена риба — каза си, докато душеше по коридора, — и пресен хляб от фурната на Умма.“ Коремът ѝ изръмжа от миризмите. Нощният вълк беше пирувал, но това нямаше да напълни корема на сляпото момиче. Сънувано месо не можеше да я засити, беше го научила отдавна.
Закуси със сардини, изпържени с коричка в подлютено масло и поднесени толкова горещи, че пареха пръстите ѝ. Останалото масло изтопи с комат хляб, прокарваше го с чаша разредено с вода вино. Наслаждаваше се на вкусовете и миризмите, на грубия допир на коричката под пръстите си, на хлъзгавината на маслото, на щипането на лютия пипер. „Слух, миризма, вкус, допир — напомни си. — Има много начини да се познава светът за тези, които не могат да виждат.“
Някой беше влязъл в стаята зад нея и стъпваше с меки пантофи, тихо като мишка. Ноздрите ѝ се разшириха. „Милият човек.“ Мъжете имаха различна миризма от жените, а във въздуха се долавяше и смътен мирис на портокал. Жрецът обичаше да дъвче портокалови резенчета, за да подсладят дъха му — когато си намереше, разбира се.
— И коя си тази сутрин? — чу го да пита, щом седна на масата. След това чу и тихо изпукване. „Счупи първото си яйце.“
— Никоя — отвърна тя.
— Лъжа. Познавам те. Ти си онова сляпо просякинче.
— Бет. — Беше познавала една Бет някога, в Зимен хребет, когато беше Аря Старк. Може би затова бе избрала името.
— Горкото дете — каза милият човек. — Искаш ли да си върнеш очите? Помоли и ще виждаш.
Задаваше същия въпрос всяка сутрин.
— Може да ги поискам утре. Не днес. — Лицето ѝ беше тиха вода, криеше всичко, не разкриваше нищо.
— Както искаш. — Чуваше го как бели яйцето, а след това смътно сребърно звънване, когато вдигна лъжичката със сол. — Къде отиде да проси снощи горкото ми сляпо момиче?
— В хана „Зелената змиорка“.
— И какви нови три неща знаеш, а не ги знаеше, когато ни остави последния път?
— Морският господар още е болен.
— Това не е ново. Морският господар беше болен вчера и ще бъде болен и утре.
— Ако не умре.
— Когато умре, това ще е ново.
„Когато умре, ще има избиране и ще се извадят ножовете.“ Така ставаше в Браавос. Във Вестерос един мъртъв крал се наследяваше от най-големия му син, но браавосите нямаха крале.
— Тормо Фрегар ще бъде новият морски господар.
— Това ли говорят в „Зелената змиорка“?
— Да.
Милият човек отхапа половината яйце. Момичето го чуваше как дъвче. Никога не говореше с пълна уста. Преглътна и каза:
— Някои твърдят, че във виното имало мъдрост. Такива хора са глупаци. В други ханове се обсъждат други имена, не се съмнявай. — Лапна другата половина на яйцето, сдъвка и преглътна. — Какви три нови неща знаеш, които не си знаела преди?
— Знам, че някои хора казват, че Тормо Фрегар със сигурност ще е новият морски господар — отвърна тя. — Някои пияни хора.
— По-добре. И какво още знаеш?
„Вали сняг в Речните земи, във Вестерос“, за малко да каже. Но щеше да я попита как знае това, а тя не мислеше, че отговорът ѝ ще му хареса. Прехапа устна и си помисли за предната нощ.
— Курвата С’врон е с дете. Не е сигурна за бащата, но смята, че може да е онзи тирошки наемник, когото уби.
— Това е добре да се знае. Какво още?
— Кралицата Мерлинг е избрала нова Русалка на мястото на удавената. Тя е дъщерята на слугиня на Престейн, тринайсетгодишна и бедна, но хубава.
— Всички са хубави в началото — каза жрецът, — но не можеш да знаеш, че е хубава, освен ако не си я видяла със собствените си очи, а ти нямаш очи. Коя си ти, дете?
— Никоя.
— Аз виждам Сляпата Бет, просякинчето. Жалка лъжкиня е тя. Изпълнявай си задълженията. Валар моргулис.
— Валар дохерис. — Взе паницата и чашата си, ножа и лъжицата, и стана. Накрая взе тоягата си. Беше пет стъпки дълга, тънка и гъвкава, дебела колкото палеца ѝ, с кожа, увита около дръжката на педя от върха. „По-добре е от очите, щом се научиш как да я използваш“, беше ѝ казал бездомникът.
Беше лъжа. Често я лъжеха, за да я изпитат. Никоя тояга не е по-добра от очи. Но беше добре да я има и винаги гледаше да ѝ е подръка. Умма бе започнала да я нарича Пръчка, но имената не бяха важни. Беше тя. „Никоя. Аз съм никоя. Само едно сляпо дете, само слуга на Оногова с многото лица.“
Всяка вечер бездомничето ѝ носеше чаша мляко и ѝ казваше да го изпие. Питието имаше странен горчив вкус, който сляпото момиче скоро започна да мрази. Дори от смътната миризма, която я предупреждаваше какво е, преди да докосне езика ѝ, скоро започна да ѝ се гади, но все пак изпиваше чашата. И питаше: