Танц с дракони

— Може да ги поискам утре. Не днес. — Лицето ѝ беше тиха вода, криеше всичко, не разкриваше нищо.

— Както искаш. — Чуваше го как бели яйцето, а след това смътно сребърно звънване, когато вдигна лъжичката със сол. — Къде отиде да проси снощи горкото ми сляпо момиче?

— В хана „Зелената змиорка“.

— И какви нови три неща знаеш, а не ги знаеше, когато ни остави последния път?

— Морският господар още е болен.

— Това не е ново. Морският господар беше болен вчера и ще бъде болен и утре.

— Ако не умре.

— Когато умре, това ще е ново.

„Когато умре, ще има избиране и ще се извадят ножовете.“ Така ставаше в Браавос. Във Вестерос един мъртъв крал се наследяваше от най-големия му син, но браавосите нямаха крале.

— Тормо Фрегар ще бъде новият морски господар.

— Това ли говорят в „Зелената змиорка“?

— Да.

Милият човек отхапа половината яйце. Момичето го чуваше как дъвче. Никога не говореше с пълна уста. Преглътна и каза:

— Някои твърдят, че във виното имало мъдрост. Такива хора са глупаци. В други ханове се обсъждат други имена, не се съмнявай. — Лапна другата половина на яйцето, сдъвка и преглътна. — Какви три нови неща знаеш, които не си знаела преди?

— Знам, че някои хора казват, че Тормо Фрегар със сигурност ще е новият морски господар — отвърна тя. — Някои пияни хора.

— По-добре. И какво още знаеш?

„Вали сняг в Речните земи, във Вестерос“, за малко да каже. Но щеше да я попита как знае това, а тя не мислеше, че отговорът ѝ ще му хареса. Прехапа устна и си помисли за предната нощ.

— Курвата С’врон е с дете. Не е сигурна за бащата, но смята, че може да е онзи тирошки наемник, когото уби.

— Това е добре да се знае. Какво още?

— Кралицата Мерлинг е избрала нова Русалка на мястото на удавената. Тя е дъщерята на слугиня на Престейн, тринайсетгодишна и бедна, но хубава.

— Всички са хубави в началото — каза жрецът, — но не можеш да знаеш, че е хубава, освен ако не си я видяла със собствените си очи, а ти нямаш очи. Коя си ти, дете?

— Никоя.

— Аз виждам Сляпата Бет, просякинчето. Жалка лъжкиня е тя. Изпълнявай си задълженията. Валар моргулис.

— Валар дохерис. — Взе паницата и чашата си, ножа и лъжицата, и стана. Накрая взе тоягата си. Беше пет стъпки дълга, тънка и гъвкава, дебела колкото палеца ѝ, с кожа, увита около дръжката на педя от върха. „По-добре е от очите, щом се научиш как да я използваш“, беше ѝ казал бездомникът.

Беше лъжа. Често я лъжеха, за да я изпитат. Никоя тояга не е по-добра от очи. Но беше добре да я има и винаги гледаше да ѝ е подръка. Умма бе започнала да я нарича Пръчка, но имената не бяха важни. Беше тя. „Никоя. Аз съм никоя. Само едно сляпо дете, само слуга на Оногова с многото лица.“

Всяка вечер бездомничето ѝ носеше чаша мляко и ѝ казваше да го изпие. Питието имаше странен горчив вкус, който сляпото момиче скоро започна да мрази. Дори от смътната миризма, която я предупреждаваше какво е, преди да докосне езика ѝ, скоро започна да ѝ се гади, но все пак изпиваше чашата. И питаше: