Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Колко дълго трябва да съм сляпа?
— Докато тъмнината стане за теб сладка като светлината — казваше ѝ бездомничето, — или докато помолиш за очите си. Помоли и ще виждаш.
„И тогава ще ме изгонят.“ По-добре сляпа, отколкото това. Нямаше да я принудят да се покори.
В деня, в който се беше събудила сляпа, бездомничето я хвана за ръката и я поведе през сводовете и тунелите на скалата, на която бе построена Къщата на Черното и Бялото, и нагоре по стръмните каменни стъпала в същинския храм.
— Брой стъпалата, докато се изкачваш — беше ѝ казала. — Пръстите ти да опипват стената. Има белези там, невидими за окото, но явни на допир.
Това беше първият ѝ урок. После имаше още много.
Отровите и отварите бяха за следобедите. Трябваше да мирише, да пипа и опитва, за да ѝ помага, но пипането и опитването можеше да са гибелни, когато стриваше отрови, а при някои от по-силните отрови дори миризмата не беше безопасна. Опарените връхчета на пръсти и подпухналите устни ѝ станаха обичайни, а веднъж така се поболя, че не можеше да задържи храна дни наред.
Вечерята беше за уроци по езици. Сляпото момиче разбираше браавоски и можеше да го говори прилично, дори беше загубила повечето от варварския си акцент, но милият човек не беше доволен. Настояваше да подобри високия си валириански и да научи езиците на Лис и Пентос също.
Вечерта играеше с бездомничето на лъженка, но без очи, с които да вижда, играта беше много различна. В началото беше много, много по-трудна, почти невъзможна… но точно когато бе на ръба да запищи от безсилие, всичко стана много по-лесно. Научи се да чува лъжите, да ги усеща в мимолетните паузи.
Много от другите ѝ задължения си оставаха същите, но докато обикаляше да ги изпълни, се спъваше в мебели, блъскаше се в стени, изтърваваше подноси, губеше се безнадеждно и безпомощно из храма. Веднъж за малко щеше да падне с главата надолу по стълбите, но Сирио Форел я беше научил да пази равновесие в един друг живот, когато беше момичето Аря, и успя някак да се задържи.
Някои нощи би плакала, докато заспи, ако все още беше Ари Невестулката или Котката, или дори Аря от дома Старк… но никоя нямаше сълзи. Без очи и най-простата задача беше опасна. Изгори се десетина пъти, докато работеше с Умма. Веднъж, докато кълцаше лук, си поряза пръста до кокала. Два пъти дори не можа да намери стаята си в мазето и трябваше да спи на пода. Храмът беше опасен с всичките си ниши и алкови дори след като се бе научила да използва ушите си: начинът, по който стъпките ѝ отекваха от тавана и около краката на трийсетте високи каменни богове създаваше впечатлението, че самите стени се движат, а басейнът със спокойната черна вода също правеше странни неща със звука.
— Имаш пет сетива — казваше милият човек. — Учи се да използваш другите четири и ще имаш по-малко порязвания и драскотини.
Вече усещаше въздушните течения с кожата си. Можеше да намери кухните по миризмата, да различи мъже от жени по миризмите. Познаваше Умма, слугите и послушниците по стъпките им, можеше да ги различи един от друг, преди да са се доближили достатъчно, за да ги помирише (но не и бездомничето и милия човек, които не издаваха почти никакъв звук, освен ако не поискат). Свещите, които горяха в храма, също имаха миризми: дори неароматизираните изпускаха лек дим от фитилите си. Те също бяха започнали да ѝ викат, след като се научи да използва носа си.
Мъртвите също имаха своя миризма. Едно от задълженията ѝ беше да ги намира в храма всяка сутрин, където бяха избрали да легнат и да затворят очи, след като са пили от басейна.
Тази сутрин намери двама.
Един беше умрял в краката на Странника, а над него мъждукаше самотна свещ. Можеше да усети топлината ѝ, а ароматът ѝ погъделичка носа. Свещта гореше с тъмночервен пламък — за хората с очи трупът щеше да е окъпан в червено сияние. Преди да повика слугите, за да го изнесат, коленичи и опипа лицето му, проследи очертанията на челюстта му, пръстите ѝ погалиха бузите и носа му, докоснаха косата му. „Къдрава коса, и гъста. Красиво лице, без бръчки. Млад е бил.“ Зачуди се какво ли го е довело тук, за да избере дара на смъртта. Умиращи улични убийци често стигаха до Къщата на Черното и Бялото, за да ускорят края си, но по този мъж не можа да намери никакви рани.
Второто тяло беше на стара жена. Беше заспала на диван за сънуване в една от скритите ниши, където специални свещи предизвикваха видения за обичани и изгубени неща. Сладка и нежна смърт, така казваше милият човек. Пръстите ѝ казаха, че старицата е умряла с усмивка на лице. Беше издъхнала скоро. Тялото ѝ все още бе топло на допир. „Кожата ѝ е толкова мека, като дълго обработвана… стара, тънка и набръчкана, сякаш е сгъвана хиляда пъти.“