Шантарам

— Не е във връзка със случая — настоя тя. — Става дума за Абдула Тахери.

Веднага станах, извиних се и кимнах на Лиса да ме изчака тук, докато се върна. Двамата с Кавита излязохме във фоайето на ресторанта. Щом останахме сами, тя заговори:

— Приятелят ти Тахери здравата е загазил.

— Как така?

— Така, че един от криминалния отдел ми подшушна нещо. Каза, че Абдула бил мишена на полицията. „Да се застреля на място“, каза той.

— Какво?

— На полицаите е заповядано да го заловят жив, ако могат, но да не поемат никакви рискове с него. Сигурни са, че той е въоръжен, сигурни са и че ще стреля, ако се опитат да го арестуват. При най-малка съпротива от негова страна им е заповядано да го застрелят като куче.

— Защо? За какво е всичко това.

— Мислят, че той е онзи Сапна. Предупредили са ги, със солидни доказателства. Убедени са, че е той, и ще го хванат. Днес. Може вече да са го хванали. С ченгетата в Бомбай не можеш да се ебаваш, не и когато става дума за нещо толкова сериозно. От два часа те търся.

— Сапна? Но това е глупаво — казах. Но не беше. Имаше твърде много липсващи парчета, твърде много въпроси, които не бях задал, а трябваше да задам много отдавна.

— Разумно или не, сега това е реалност — каза тя с разтреперан глас и вдигна рамене, примирено и жалостиво. — Навсякъде те търсих. Дидие ми каза, че си тук. Знам, че с Тахери сте добри приятели.

— Да, той ми е приятел — казах и внезапно се сетих, че разговарям с журналистка. Втренчих се в тъмния килим и се опитах да открия някаква посока сред пясъчната буря на мислите ми. После вдигнах глава и я погледнах в очите. — Благодаря ти, Кавита. Признателен съм ти. Много ти благодаря. Трябва да тръгвам.

— Слушай — продължи тя по-тихо. — Изпратих го за публикуване. Обадих се още щом го чух. Ако влезе във вечерните новини, може да накара ченгетата да внимават малко повече. За протокола — не мисля, че е той. Не ми се вярва. Винаги ми е бил симпатичен. Дори си бях паднала малко по него, когато го доведе в „При Леополд“ за първи път. Може би още си падам, йаар. Както и да е, не мисля, че той е Сапна и не вярвам да е извършил онези… ужасни неща.

Тя си тръгна — едновременно се усмихваше и хлипаше. Извиних се, че напускам масата и поднесох някакво глупаво обяснение. Без да питам Лиса дали иска да дойде, аз дръпнах стола й и взех чантата, окачена на високата облегалка.

— О, Лин, наистина ли се налага да тръгваш? — попита тъжно Чандра. — Та още не сме преговаряли за Агенцията по кастинга.

— Ти наистина ли познаваш Абдула Тахери? — попита Клиф. В любопитството му се долавяше съвсем лек намек за обвинение.

Изгледах го сърдито.

— Да.

— И отвеждаш и прекрасната Лиса със себе си — нацупи се Чандра. — Двойно разочарование.

— Толкова много съм слушал за него, йаар — продължаваше Клиф. — Как се запозна с него?