Магьосническа ярост

— Преди около година и половина Сборището получи пари от Ру, лидерът на Итрай. Томас и съветът на Сборището ги използваха, където бе необходимо за ремонт на някои от сградите, след голямата битка с Атрика. Докато правиха ремонта, те добавиха и тренировъчни зали за всеки от елементите.

Сарафина сви рамене.

— Звучи добре за мен.

Той се обърна към бълбукащата отвара и я свали от огъня.

— Кой е Алекс?

Сарафина настръхна.

— Откъде знаеш кой е Алекс?

— Не знам. Ето защо питам теб. Приятелката ти го спомена в апартамента ти, каза, че се чуди дали си изневерила на Алекс.

Тя замислено погледна към масата.

— Той е бившият ми приятел. Бяхме заедно около две години, но страстта бе проблясваща само в началото, а после изчезна. Останахме заедно прекалено дълго. Най-вече заради страха от самотата, мисля.

— Значи освен всичко друго не лекуваш разбито сърце?

Сарафина преглътна тежко, очите й внезапно се насълзиха.

— Лекувам, но разбитото ми сърце е за моята приемна майка, не за Алекс. Все още тъгувам за нея.

Тео постави котлето настрани и се загледа в него за един дълъг момент.

— Съжалявам — промърмори, без да се обръща. — Трудно е, когато загубиш родителите си.

Майка му си бе заминала, когато бе тийнейджър, но имайки предвид жестокия й съпруг, Тео не можеше наистина да я вини много.

— Благодаря. Тя беше добра жена. Аз вярвам в задгробния живот, мисля, и това ме утешава малко.

— Дори сега, когато знаеш всичко това за магьосниците, дааеман и други светове?

Тя се усмихна.

— Особено сега. А ти в какво вярваш?

Тео сви рамене.

— Повечето магьосници избират за покровител богиня или бог, но някои от нас са с по-широки убеждения във вярванията.

— Нека позная, ти си от тях?

Той погледна надолу към котлето.

— Да, но вярвам в задгробния живот.

Тео се пресегна наоколо и набра няколко билки от гърнето на тезгяха, после ги пусна в отварата. Въздухът избухна в експлозия от земна магия, дразнейки носът й с аромат на свежа почва. Очевидно, току-що бе завършил магията, която правеше.

Той се обърна.

— Не се тревожи за кучето или твоите… твоите… прашки… окачени на пръта за хавлии. Просто продължавай и се чувствай като у дома си. — Той замълча, изучавайки я с напрегнат поглед. — Но, Сарафина, не прави грешката да мислиш, че не съм опасен за теб.

Малка тръпка на тревога се разля из вените й.

— Какво искаш да кажеш?

Той й хвърли бавен, замъглен поглед, който почти опърли фините косъмчета по лицето й и гореща тръпка от желание се изви към долната част на тялото й. Нейният отговор беше в тъмните очи на лицето му.

Ооо. Това.

Тео излезе от стаята, изчезвайки в сенките на тъмния коридор.

Да, тя започваше да осъзнава точно колко опасен може да бъде.