Зимата на света [bg]

Какво обаче щеше да стане в казармите?

Лойд никога не беше попадал в ареста. Той живееше в Ийст Енд в Лондон и познаваше доста хора, които си имаха неприятности с полицията. През повечето време бе играл футбол из улиците с момчета, чиито бащи често ги задържаха. Той знаеше репутацията на полицейския участък на улица „Леман“ в Олдгейт. Малцина си тръгваха оттам без някакви телесни повреди. Хората разказваха, че стените били целите в кръв. Имаше ли вероятност казармите на „Фридрихщрасе“ да са по-добро място?

Валтер започна отново.

— Това е международен инцидент, господин комисар. Лойд си каза, че депутатът фон Улрих използва титлата с надеждата да накара Маке да се държи повече като офицер и по-малко като разбойник. — Арестували сте трима чужди поданици — двама австрийци и един англичанин. Валтер вдигна ръка, сякаш опитваше да спре нечие възражение. — Вече е твърде късно да спрете. И двете посолства са информирани, като не се съмнявам, че представителите им ще чукат на вратата на нашето Външно министерство на „Вилхелмщрасе“ до един час.

Лойд се запита има ли нещо вярно в това.

Маке се ухили грозно.

— Външното министерство няма да се засили да защитава двама обратни и един млад хулиган. — Министърът на външните работи, господин фон Нойрат, не е член на Вашата партия — отговори Валтер. — Той спокойно може да постави на първо място интересите на родината. — Смятам, че ще научите, че той върши това, което му наредят. Отделно, в момента ме възпрепятствате при изпълнението на служебния ми дълг. — Предупреждавам Ви! — смело му възрази Валтер. — По-добре следвайте стриктно процедурата или ще имате неприятности.

— Разкарай се — отговори Маке.

Валтер излезе.

Лойд, Роберт и Йорг бяха изкарани навън и натъпкани в някакъв камион. Заставиха ги да легнат на пода, а щурмоваците седнаха на скамейките, за да ги пазят. Возилото потегли и Лойд установи, че да си окован с белезници е болезнено — рамото му беше на път да се изкълчи. Пътуването бе милосърдно кратко. Извадиха ги от камиона и ги вкараха в някаква постройка. Беше тъмно и Лойд можеше да види малко. Служител зад бюро вписа името му в книга и му взеха паспорта. Роберт остана без златната си игла за вратовръзка и без верижката на часовника. Най-накрая им свалиха белезниците и ги набутаха в стаичка с мижава светлина и прозорци с решетки. В нея вече имаше около четиридесет затворници. Лойд усещаше болки навсякъде. Болката в гърдите приличаше на счупено ребро. Лицето му бе натъртено и главоболието направо го заслепяваше. Искаше аспирин, чаша чай и възглавница. Струваше му се обаче, че ще изминат часове, преди да получи нещо такова. Тримата седнаха на пода до вратата. Лойд обхвана главата си с ръце, а Роберт и Йорг обсъждаха кога ли ще дойде помощ. Без съмнение Валтер щеше да се свърже е адвокат. Само че всички обичайни разпоредби бяха отменени от подписания по-рано от Хинденбург указ, тъй че те нямаха законна защита. Валтер щеше да се свърже и с посолствата — главната им надежда вече бе политическото влияние. Лойд си каза, че майка му вероятно ще опита да проведе международен разговор с Външното министерство в Лондон. Ако успееше, правителството сигурно щеше да има какво да каже по повод на ареста на един британски ученик. Всичко това щеше да отнеме време — поне час, вероятно два или три. Но изминаха четири часа, после пет и вратата не се отвори. Цивилизованите страни имаха закони за това колко дълго полицията може да задържа някого без формалности — без обвинение, адвокат и съд. Лойд разбра, че това не е просто някаква техническа мярка. Той можеше да бъде задържан тук завинаги. Установи, че всички останали затворници бяха политически — комунисти, социалдемократи, профсъюзни дейци и един свещеник. Нощта измина бавно. Нито един от тримата не заспа. Сънят изглеждаше нещо немислимо за Лойд. Когато най-накрая вратата на килията се отвори, през решетките на прозорците влизаше сивата утринна светлина. Само че не влязоха адвокати или дипломатически служители, а само двама мъже в престилки. Те тикаха количка с голям казан върху нея и сипваха с черпак мъничко овесена каша. Лойд не яде, а изпи тенекиено канче кафе с вкуса на прегорял ечемик. Той си даде сметка, че дежурните в британското посолство са били младши служители без особена тежест. На сутринта, щом посланикът станеше, щеше да последва и някакво действие. Час след закуската вратата се отвори отново, но този път пред нея стояха само щурмоваци. Те изкараха затворниците под строй и ги натовариха на камион — четиридесет или петдесет мъже в една покрита с брезент каросерия. Бяха толкова нагъсто, че трябваше да стоят прави. Лойд успя да застане близо до Роберт и Йорг. Може би ги караха в съда, макар че бе неделя. На това се надяваше. Поне щеше да има адвокати и някакво подобие на истински процес. Смяташе, че немският му е достатъчно добър, за да може да изложи простия си случай, и преговаряше речта си наум. Вечерял е заедно с майка си в ресторанта; видял е как някой обира касата; намесил се е в последвалия скандал. Представяше си как го разпитват. Щяха да го питат дали нападнатият от него човек е бил щурмовак. Смяташе да отговори: „Не забелязах униформата му — видях само един крадец“. В залата щеше да се разнесе смях, и обвинителят щеше да изглежда глупаво.