Скрутатор [bg]

Когато вибрациите от експлозията бяха утихнали достатъчно, за да ѝ позволят да разгърне решетката си — мисловната матрица, в която Юлия подреждаше уникалното си усещане за света — наоколо вече гъмжеше от лиринкси. Огромни лиринкси с окървавени нокти и парчета месо и кожа между зъбите. Юлия сподави вика си, скочи на земята и се затича след Флид. По-добре при него, отколкото сред ноктестите. Но тогава яркото слънце се вряза право в очите ѝ. Прикрила лице, дребната жена се затича обратно в гондолата на въздухоплава, само че не можа да открие маската или очилата си. Без тях на дневна светлина тя ставаше безсилна. Едва след опипването на палубата тя осъзна, че е останала напълно сама.

— Почакайте — започна да вие тя, но отчаяният ѝ вик я задави. Въпреки че Флид я бе излъгал, въпреки че Иризис също я бе разочаровала, сред този кошмар на кръв Юлия не можеше да се оправи без тях. — Почакайте! — извика дребната жена.

Сред бойните викове на лиринксите, кънтежа на метал, фученето на копия и камъни и предсмъртните писъци бе невъзможно да се чуе нещо.

Ушите я боляха. Дори и след натъпкването им с кал те пак долавяха всеобщия грохот.

Зачервените ѝ очи сълзяха неспирно. Тя бе принудена да остане във въздухоплава. Юлия започна да търси Иризис и Ксервиш Флид в решетката си. Тъй като и двамата владееха Тайното изкуство, откриването им нямаше да я затрудни. Но те се намираха далече и сред хилядите лиринкси Юлия не можеше да ги отличи. В модела ѝ бяха изникнали и приспособленията, захранвани от Изкуството. Само онези прибори, способни да съхраняват енергия, работеха. Всичко, разчитащо на пряко захранване от полето, бе угаснало.

Юлия се чувстваше изоставена. Това не беше ново усещане — бе ѝ се случвало през целия живот. Но какво щеше да направи сега? Сама тя не можеше да оцелее. Ами малкият нашественик, който растеше вътре в нея? Тя изпитваше привързаност към бебето, защото двамата с Ниш го бяха създали заедно, но понякога го мразеше. Някой ден то също щеше да я изостави.

Сражението ставаше все по-ужасяващо и принуди Юлия да изключи решетката си. Тя не понасяше никакво насилие. Войната представляваше пресъздаден кошмар, с който дребната жена не знаеше какво да прави.

Оставаше ѝ едно-единствено нещо и тя го стори — пролази в най-отдалеченото и тъмно ъгълче, сви се на кълбо и едно след друго изключи сетивата си. Светът изчезна.

Цял ден битката кипя около нея. На няколко пъти разбилият се въздухоплав бе блъснат от тичащи лиринкси — достатъчно силно, за да разтресе крехката рамка. Веднъж във вътрешността му се бе разразила и кратка битка: четирима войници бяха последвали ранен лиринкс, за да го насекат. Хора и лиринкси умираха от лявата страна, после и зад машината. Юлия не усещаше нищо от това.

Жаждата я събуди привечер. С плавно движение тя се изправи и отвори гуреливи очи. Около нея цареше бъркотия. При преобръщането си въздухоплавът бе разпръснал съдове, храна и бутилки. С помощта на очукано канче Юлия загреба вода от една бъчва и я изпи, мръщейки се на неприятния металически вкус. Откри сушени плодове, корав хляб и парче сирене, напукало се под горещината на деня. Тази храна я устройваше отлично, защото повишената сетивна чувствителност превръщаше острите вкусове в мъчение.