Шестото покварено дете [bg]

Миг по-късно вече бяхме навън.

– Броим до двайсет, после тръгваме след тях. Не бива да сме прекалено близо.

– Прекалено близо за какво?

Пол прибели очи.

– Да ги наблюдаваме. Те определено искат да ги наблюдаваме. Защо иначе ще се домъкнат във всекидневната, облечени по този начин?

– Може би защото им е било на път?

– Господи, колко си наивен, когато става дума за съвременните жени!

Мисля, че исках да ме видиш.

Думите на госпожа Картър проехтяха в главата ми от нищото.

– Кристина определено флиртуваше с теб, а Теган едвам се сдържаше да не ми налети – продължаваше Пол. – Трябва да се научиш да разчиташ сигналите.

– Сигналите ли?

– Всички момичета изпращат сигнали. Като светлината на морския фар или песента на сирените. Наистина ли си мислиш, че искат да се пекат на слънце? – той поклати глава. – Глупости! Лежат полуголи в тревата, понеже искат ние да ги наблюдаваме.

Наблизо се разнесе момичешки смях.

Пол ме дръпна още по-близо към земята.

– Мамка му!

Никой от двама ни не продума минута-две. След това Пол бавно надигна глава.

– Виждаш ли ги?

– Мхм – изхъмка той. – Прелестно!

Пролази още два-три метра напред. Последвах го. Когато спря, можех да чуя как момичетата си приказват, но не успявах да различа думите. Повдигнах се на лакти. И тогава ги видях. Теган беше най-близо, легнала върху хавлията си по корем, с гръб към нас. Кристина бе зад нея, също по корем. Коленете ѝ бяха сгънати, а голите ѝ крака – свити зад нея и полюшващи се насам-натам. И Либи беше там, от другата страна на двете момичета. Едва я виждах – бегъл намек за част от крак.