Шестото покварено дете [bg]

Теган се изкикоти. Тя се пресегна, потупа Кристина по рамото и посочи към чатала ми.

– Хм, това стана бързичко… – изрече Кристина през смях.

– Казах ти! – сияеше Теган. Тя килна глава назад и се провикна към вратата на всекидневната: – Либи, искаш ли да видиш Ансън надървен? Мисля, че няма нищо против.

Двете ми ръце се стрелнаха към предницата на дънките ми. Двете момичета се изкикотиха отново, като не спираха да се търкат в мен.

– Либи, ела, де! Побързай!

Мярнах сянката ѝ – само намек за нея – пред вратата. Но тя не влезе във всекидневната.

– Мисля, че ще се прибера в стаята си – изрече тънък гласец. Никога преди не я бях чувал да говори, но тембърът на гласа ѝ, интонацията… сякаш цял живот я бях слушал.

Теган прибели очи и тръгна към вратата.

– Последното, което ти е нужно сега, е да се заключиш пак в стаята си. Идваш с нас да хванеш малко слънце. Бледа си като труп.

Ако преди се чувствах неловко, когато двете момичета ме бяха притиснали от двете страни, сега ми беше още по-притеснено, щом останах сам с Кристина.

На Пол очевидно не му пукаше. Той щракна още един кадър.

Никой от нас не чу госпожица Финики да влиза в стаята откъм официалната трапезария. Вероятно е била в кухнята.

– Ансън, трябва да си свалиш ризата. Двамата изглеждате небалансирано – Кристина в прекрасен бански, демонстрирайки извивките на тялото си, а ти – облечен като за църква.

Тя се обърна към Пол:

– Няма да станеш добър фотограф, ако не забелязваш тези неща.

– Да, госпожице – отвърна Пол.

Госпожица Финики се обърна отново към мен:

– Е?

Тъй като аз не помръднах, Кристина започна да разкопчава ризата ми.

– Заемам се.

Гласът ѝ вече не звучеше игриво. За момент си помислих, че всъщност звучи уплашено.