Шестото покварено дете [bg]

– Защо съм тук?

Хвърли бърз поглед към парапета, но с пистолет в дясната ръка и фенерче в лявата… ако искаше да се хване за перилата, щеше да му се наложи да се откаже от едно, а това нямаше как да стане. Той стъпи върху първото стъпало и почувства как то се огъва под тежестта му. Премести се по-близо до стената и постави и другия си крак. Стъпалото издържа. Той се качи на следващото.

– Чудесно се справяш, Наш.

– Да ти го начукам.

– Колко грубо.

Следващото стъпало изпука под крака му и Наш бе абсолютно сигурен, че ще се продъни, но дървото устоя. Взе последните четири малко по-бързо и се озова в началото на нов коридор. Три врати бяха затворени, две отворени, а една липсваше.

– Къде отивам, лайнар такъв?

Той прекара лъча на фенерчето през всички врати, но не видя нищо.

– Никога няма да станем приятелчета, ако се отнасяш с мен по подобен начин. Приятелите се уважават един друг.

– Излез на открито – отвърна Наш. – Дай ми възможност за точен изстрел. Няма да ми е приятно само да те раня. По-добре да те отърва от мъките ти бързо. Ако те гръмна в корема или нещо такова, може да си седиш тук и да си кървиш с дни. А това ще е ужасно.

– Сигурен съм, че в такъв случай ти направо ще преливаш от съчувствие и съжаление. Последната стая, онази без врата.

Наш последва гласа на Бишъп и пристъпи напред. Насочи пистолета си към последната стая, докато обхождаше останалите с лъча на фенерчето.

– Защо просто не излезеш на открито?

– Понеже не искам да ти давам възможност за точен изстрел. Почти съм сигурен, че ще я използваш.

– Тук си абсолютно прав – промърмори Наш.

Той се замисли дали да не отвори затворените врати, но се отказа от тази идея. Знаеше къде е Бишъп: странното ехо, което бе доловил долу, бе изчезнало. Когато Бишъп говореше, гласът му определено идваше от последната стая в дъното на коридора. Докато се приближаваше към отвора на мястото на вратата, пръстите му се свиха по-здраво върху ръкохватката на пистолета.

– Идвам, Бишъп. Не прави глупости.

– Не съм си и помислял.

Последната стая представляваше просторна необзаведена спалня със закован с дъски прозорец и килер, скрит зад двойни врати с жалузи. Както и в останалата част от къщата, тапетите се бяха отлепили от напукания хоросан на стените и зад тях се виждаха решетките. От тавана на самотна жица висеше стар вентилатор, готов да падне при най-нищожния повод.

До закования с дъски прозорец, коленичил на пода с гръб към вратата, с ръце, сключени пред гърдите и глава, наведена покорно надолу, сякаш за молитва, стоеше Ансън Бишъп.

Наш насочи пистолета си към главата на мъжа.

– Не мърдай, шибаняк.