Война на реалности
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на реалности». Краткое содержание книги:
Само че в този град, Бартън е починал преди много години…
— Така е — съгласи се Мери. — Но аз знам коя си. — Тя приседна близо до Скитничката. С отворени очи, Хилда имаше съвсем обикновен вид. Загубила беше призрачния си изглед и сякаш бе напълно материална. Мери протегна ръка и я докосна. Почувства тъкан, под нея плът. И топлина. Тя се усмихна и Скитничката й отвърна с усмивка.
— На колко си години, Мери?
— На тринайсет.
Скитничката протегна ръка и разроши косите й.
— Хубаво момиче си. Предполагам, че имаш доста приятели. Макар че, може би си твърде малка за това.
— Мен искаше да видиш, нали? — запита любезно Мери. Чувстваше се малко притеснена, някой можеше да ги завари, а и освен това беше сигурна, че става нещо много важно. — Какво се е случило?
— Имаме нужда от информация.
Мери едва подтисна разочарованието си.
— Каква информация?
— Както знаеш, имаме напредък. Най-сетне приключихме с картографирането. Разполагаме с подробен план на оригинала, разработен с максимална точност. Но…
— Но това не значи нищо.
Скитничката не се съгласи с нея.
— Това означава много. Но досега не сме успели да натрупаме необходимия потенциал. Моделът ни е статичен, лишен от енергия. Нуждаем се от по-значителна сила за да спечелим време и да му дадем живот.
Мери се усмихна.
— Да, така е.
Скитничката впери жаден поглед в нея.
— Такава сила съществува. Знам че ти я нямаш. Но има друг, който я притежава, сигурни сме в това. Тя е тук, наблизо, и ние трябва да се доберем до нея.
Сивите й очи блестяха развълнувано.
— Кажи ни, как да поставим под контрол Питър Трилинг?
Мери подскочи от изненада.
— Питър? Няма да имате никаква полза от него!
— Той притежава силата, която ни е необходима.
— Вярно е, че има сила. Но не такава, каквато ви трябва. Вероятно ще разберете защо, когато узнаете всичко.
— Откъде се е сдобил с тази сила?
— Оттам, откъдето и аз.
— Това не е отговор. Ти откъде имаш твоята сила?
— И друг път сте ме питали — отвърна Мери.
— Не можеш ли да ни кажеш?
— Не.
Настъпи мълчание. Скитничката почукваше нервно с подпухналите си пръсти.
— Това ще е голяма помощ за нас. Ти знаеш много за Питър Трилинг. Защо не искаш да ни кажеш?
— Не се притеснявайте — рече Мери. — Аз ще се погрижа за Питър, когато му дойде времето. Оставете го на мен. Всъщност, това въобще не е ваша работа.
Скитничката подскочи.
— Как смееш!
Мери се изсмя.
— Съжалявам. Но нещата стоят така. Съмнявам се, че ще се справите по-лесно с проблемите си, ако ви разкажа за мен и Питър. Това дори би могло да усложни всичко.
— Какво знаеш за нашите намерения? Едва ли нещо повече, от това, което сме ти казвали.
— Може би — усмихна се Мери.
На лицето на Скитничката се изписа съмнение.
— Не може да знаеш много.
— Има ли още нещо, с което да ви бъда полезна? — Мери се изправи на крака.
Скитничката я погледна строго.
— А ние можем ли да ти бъдем полезни с нещо?
— Не е време за глупости — Мери закрачи нетърпеливо. — И от двете страни стават неща от изключителна важност. Вместо да ме питате за Питър Трилинг, по-добре попитайте за Тед Бартън.
Жената я погледна учудено.
— Кой е Тед Бартън?
Мери притисна малките си ръце и се съсредоточи върху ситуацията.
— Тиъдър Бартън е единственият човек, успял да прекоси бариерата през последните осемнайсет години. Ако не броим Питър, разбира се. Но Питър идва и си отива когато му скимне. Бартън е от Ню Йорк. Той е външен.
— Наистина ли? — попита почти с безразличие Скитничката. — Не разбирам обаче, какво значение…
Мери се хвърли ненадейно. Ала вече бе закъсняла. Скитничката бързо затвори очи, протегна ръце и потъна в стената на къщата. Настъпи тишина. Мери остана сама в нощта.
Като дишаше тежко, тя запълзя из храстите, ровейки отчаяно за дребната, бягаща фигурка. Едва ли е отишла далече, беше не повече от три инча висока. Погледът й бе попаднал съвсем случайно върху фигурката, в мига в който притичваше под храстите.
Тя замръзна в напрегнато очакване, готова да скочи при първото движение. Трябваше да е някъде наоколо, най-вероятно в купчината от шума и изсушена трева край стената на къщата. Измъкнеше ли се надолу към горичката, щеше да е невъзможно да я хване. Тя задържа дъха си, стараейки се да не помръдва. Бяха малки и много ловки, ала глупави. Акълът им бе колкото на мишка. Но за разлика от мишката притежаваха много добра памет. Можеха да отидат навсякъде, да подслушват, да наблюдават и после да докладват акуратно за чутото и видяното. А най-голямото им достойнство бе, че можеха да им бъдат придавани най-различни форми и размери.