Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
Е, какво толкова, не бива да изискваме от мъжете да бъдат винаги на висота (съвсем нямам предвид безполезните, никому ненужни глупости, с които те се опитват да оценяват секса, от рода на колко пъти и др., а имам предвид единствено тяхната отдаденост, нежност и прочие).
И освен това е абсолютно недопустимо всеки път да се стремиш към някакви невероятни оргазми… И въобще към оргазми. В края на краищата, това е претенция, която може да бъде предявена само към собствения организъм, но не и към чуждия!…
Обидно е, но какво да се прави — за мъжете всичко завършва с фактическия финал, а на жената й се иска още нещичко, например да си поговорим за лошото ми настроение…
Роман беше вглъбен в себе си и разстроен. Има си неприятности — много разчиташе на петербургския канал, но там му казали, че програмата му не е от техния формат. (Страшно ме възбужда думата „формат“.)
Форматът е като размера, цвета и модела (ако вземем за пример една рокля), но взети заедно. Да кажем нашата завеждаща катедра смята, че любимите ми карирани панталони до коленете не са моят формат, защото карираните панталони не ми приличат на възрастта, на положението, на ръста, т.е., трябва да са по-дълги. А ние с Мура смятаме, че карираните панталони са тъкмо моят формат.
Но с това неприятностите на Роман не свършват. Отгоре на всичко му казали: „Програмата ти не е за нашата целева аудитория.“ От аудитория все пак разбирам нещо; на студентите редовно обучение разказвам за психоанализата, на студентите, които учат вечерно по програмата за ликвидиране на неграмотността, обяснявам, че всеки от тях притежава подсъзнание, врящ и кипящ котел от вродени инстинкти, а на задочниците просто показвам портрета на Зигмунд Фройд.
Много ми се искаше да разкажа на Роман за счупената кола и за Муркините двойки по физика, защото прекрасно знам основното правило на общуването — ако някой ви разказва за грижите си и вие трябва да му разкажете за своите, за да не си помисли той, че само неговите работи не вървят.
— А аз имам проблеми с колата, и с Мурка също — вметнах аз, но се оказа, че от другия телевизионен канал казали на Роман, че проектът му е проектът на мечтите им, че са направо възхитени от неговата гениалност по отношение на формата, аудиторията и синопсиса, и сега остава само да си намери спонсор. И защо се тръшка толкова, след като са го хвалили? Май че все още не разбирам всичко в телевизията и шоубизнеса.
Накрая на Роман му се прииска отново да обсъди с мен формата на програмата си и целевата й аудитория и аз се въздържах да го товаря с глупостите си, за да не излезе, че подценявам проблемите му за сметка на своите (още повече че поне за колата мога да се посъветвам с Денис).
Може пък да е за добро, защото в литературата се прилага и друг коренно противоположен подход при общуването — ако някой ви разказва за неприятностите си, в никакъв случай не му споменавайте за своите, за да може човекът да се зарадва, че поне на вас всичко ви е наред.
От седем без десет нататък Роман крадешком си поглеждаше часовника и аз реших да излъжа, че също бързам (за вечерна лекция), но не ми се удаде.
— Извини ме, миличко, време е да бягам — каза Роман точно в седем и ние си тръгнахме. Със сигурност забравих да измия чашките и да оправя покривката на дивана, но поне чайника, струва ми се, го изключих. Или не съм?
Добре, че не разказах на Роман за повредената кола и за двойките на Мура. Щеше да е неудобно — Роман можеше да си помисли, че чакам да ми предложи помощта си за ремонта и уроците. Още повече, че двойките и счупеният ветеран изобщо не могат да се сравнят с програмата, формата и целевата аудитория.
НОЕМВРИ
2 ноември, четвъртък
Примирих се с безкрайните удари на съдбата (колата ми е развалена, Мура получи още две двойки по физика) и дори малко се поободрих (американците плащат луди пари, за да се разтъпчат поне малко из специално отредените за това места, а аз мога да ходя пеш навсякъде, и то напълно безплатно; Мура е скъсала от бележника страницата с двойките и сега сме по-спокойни).
Та така, тъкмо се ободрих и настроението ми трайно се повиши, и изведнъж гръм от ясно небе — днес нашата завеждаща катедра ме обиди много (заради нея се почувствах съвсем беззащитна в този чужд и враждебен свят).
Бях се запътила към кабинета й, като смятах, че тя винаги се радва да ме види. Обича да си бъбри с мен за мода, за женската орисия, особено за своята. Настроена за обичайното приветливо посрещане, аз, както винаги, надникнах с веселия израз „Ето ме и мен“, но там, в кабинета, напълно неочаквано ме посрещнаха с израза „Сега ще ви дам да се разберете!“. Шефката на нашата катедра ми показа рогата и ноктите си и ка-а-ато се развика: