Играта на Ендър

Тогава си спомни за Алей. Във всяка армия, разбира се, имаше поне един, когото си струва да познаваш.

Изведнъж, макар и никой да не бе изшъткал за тишина, смехът секна и групата се умълча. Ендър се обърна към вратата. Там стоеше едно момче, високо, мургаво и стройно, с красиви черни очи и изящни устни, които говореха за изтънченост. Бих последвал такъв красавец, обади се някакъв вътрешен глас у Ендър. Бих искал да виждам онова, което виждат тези очи.

— Кой си ти? — попита тихичко момчето.

— Ендър Уигин, сър — отвърна Ендър. — Командирован от набора си в армия „Саламандър“. — Той му протегна заповедта.

Момчето взе листа с рязко уверено движение, без да докосва ръката на Ендър.

— На колко години си, Уигин? — попита той.

— Почти на седем.

— Попитах те — продължи той все така тихичко — на колко, а не почти на колко години си.

— На шест години, девет месеца и дванайсет дни.

— От колко време тренираш в бойната зала?

— От няколко месеца. Прицелът ми е вече по-точен.

— Участвал ли си във военни маневри? По взводове ли ви обучаваха? Провеждали ли сте съвместни учения?

Ендър никога не бе чувал за подобни неща. Той поклати глава.

Мадрид не сваляше поглед от него.

— Ясно. Както скоро ще разбереш, офицерите, които командват това училище, най-вече майор Андерсън, който завежда игрите, много обичат да правят номера. Армия „Саламандър“ тъкмо започна достойно да напомня за себе си. Спечелихме дванайсет от последните си двайсет игри. Изненадахме армиите „Плъх“, „Скорпион“ и „Хрътка“ и сме готови да се борим за водачеството в играта. И, разбира се, разбира се, че ще ми пробутат такъв ненужен, необучен, безнадежден и недоразвит екземпляр като теб.

— Май не ти се зарадва особено — обади се тихичко Петра.

— Млъкни, Арканян — сряза я Мадрид. — Не ни стига една неприятност, а сега и друга. Но каквито и препятствия да ни издигат по пътя нашите офицери, ние си оставаме…

— „Саламандър“! — изкрещяха войниците в един глас.

Ендър инстинктивно започна да възприема събитията по друг начин. Това беше шаблон на поведение, ритуал. Мадрид не искаше да го обиди, а просто овладяваше положението „изникване на неочаквано събитие“, като го използваше, за да укрепи властта си в армията.

— Ние сме огънят, който ще ги погълне, заедно с карантиите им, от глава до пети, ние сме много пламъци, но събрани в един огън!

— „Саламандър“! — изкрещяха отново всички.

— Дори и идването на този тук няма да намали силата ни!

За миг Ендър си позволи да се поддаде на надеждата.

— Ще работя усърдно и бързо ще се науча — каза той.

— Не съм ти разрешил да говориш — отвърна Мадрид. — Възнамерявам да те разменя колкото е възможно по-скоро. Вероятно заради теб ще се наложи да се лиша от някой ценен войн, но такъв, какъвто си дребен, ти си по-лош и от ненужен. Още един неизбежно замразен във всяка битка, ето какво си ти, а ние сме в такова положение, че всеки замразен войник е от значение за класирането. Не влагам нищо лично, Уигин, но съм убеден, че трябва да получиш обучението си за нечия друга сметка, не за моя.