Играта на Ендър

Ендър се опита да отвори с длан шкафчето си, но нищо не се получи. Тогава осъзна, че шкафчетата нямат кодови ключалки. И на четирите имаше халки, които при отваряне се дърпаха. Значи тук, в армията, нищо нямаше да е само лично негово.

В шкафа имаше костюм. Не от бледозелените костюми на новобранците, а тъмнозелената, обточена с оранжево, униформа на армия „Саламандър“. Беше му доста голям. Но сигурно никога не бе се налагало да доставят униформа за толкова малко момче.

Тъкмо понечи да се съблече, когато забеляза, че Петра се задава по пътеката между леглата. Той се спусна от леглото и застана мирно, за да я поздрави.

— Свободно — рече тя. — Аз не съм офицер.

— Но нали командваш взвод?

Някой се изкикоти.

— Откъде ти хрумна това, Уигин?

— Леглото ти е в предната част на помещението.

— Леглото ми е там, защото съм най-добрият снайпер в „Саламандър“ и защото Бонсо го е страх, че ако взводните не ме държат под око там, отпред, аз ще организирам тук бунт. Като че ли може да се организира нещо с тези момчета. — Тя посочи към навъсените момчета по близките легла.

Какво се опитваше да постигне Петра? Да влоши още повече и без това лошото положение?

— Тук всички до един са по-добри от мен — заговори Ендър, за да се разграничи от нейното презрение към момчетата, които в края на краищата щяха да му бъдат съседи по легло.

— Аз съм момиче — каза тя, — а ти си шестгодишен пикльо. По толкова много неща си приличаме, че защо да не станем приятели?

— Няма да ти правя домашните — рече той.

След миг тя проумя, че това е шега.

— Ха! — възкликна тя. — Когато си в играта, всичко е съвсем по военному. И училищните занятия не са като при новобранците. История и стратегия, и тактика, и бъгери, и математика, и астрономия, неща, които ще са ти необходими, като станеш пилот или командир. Ще видиш.

— Значи си ми приятел. И каква ще ми е наградата? — попита Ендър. Той имитираше начина, по който тя говореше — наперено, сякаш нищо не я интересуваше.

— Бонсо няма да ти позволи да участваш в занятията. Ще те накара да си занесеш чина в бойната зала и да учиш. Той донякъде е прав — не иска едно абсолютно неопитно детенце да притеснява скъпоценните му маневри. — Тя премина на жаргон, който имитираше говора на простолюдието. — Бонсо е пе-чен. Той, Бонсо, е корав чиляк. При него няма лабаво — пикае в паница, ама не разплисква.

Ендър се засмя.

— Тази бойна зала е отворена по всяко време. Ако искаш, ще те заведа там, когато няма тренировки, и ще ти покажа някои от нещата, които умея. Аз не съм велик войн, но доста ме бива и със сигурност зная повече от теб.

— Щом искаш — каза Ендър.

— Започваме утре сутринта след закуска.

— А какво ще стане, ако някой е заел залата? Нашата наборна група винаги ходи там след закуска.

— Нищо страшно. Всъщност бойните зали са девет.

— Никога не съм чувал, че има и други.

— Във всички се влиза през един и същи портал. Целият център на Военното училище, главината на колелото, представлява само бойни зали. Те не се въртят заедно с останалата част от станцията. И така се получава нулевата гравитация — тази част просто си стои неподвижна. Няма въртене, няма и притегляне. За всички зали се влиза през един портал, този, който ние всички използваме. Щом се влезе в залата, порталът се придвижва и води вече към следващата бойна зала.