Играта на Ендър
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #1
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на Ендър». Краткое содержание книги:
Този факт му отрежда място сред най-изтъкнатите творци в жанра и му носи световна слава.
Но за българския читател името му се свързва на първо място с култовата сага за Ендър, сочена като един от бисерите в областта на научната фантастика.
Светлината в подземната пещера бе мъждива, но той успя да види купища скъпоценни камъни. Отмина ги, забелязвайки, че сред тях проблясват и очи. Една отрупана с блюда трапеза изобщо не привлече вниманието му. Отмина и клетките, които висяха от тавана на пещерата, във всяка от които имаше по някакво екзотично, дружелюбно на вид същество. Ще си поиграя с тях по-късно, помисли си Ендър. Най-после стигна до една врата, на която с бляскави емералди бяха изписани следните думи:
КРАЯТ НА СВЕТА
Той не се поколеба. Отвори вратата и прекрачи прага.
Стоеше върху малка издатина, на един висок зъбер. В краката му се ширеше сгряна от слънцето наситенозелена гора, поопърлена от есенните багри, сред която тук-там прозираха сечища и късчета обработваема земя, с пъплещи пред ралото волове и китни селца, замък върху едно възвишение в далечината и облаци, обяздили въздушните течения. Небето горе бе таванът на огромна пещера, с кристали, увиснали в прозрачни сталактити.
Вратата се хлопна зад гърба му — Ендър съсредоточено изучаваше пейзажа. Изправен пред тази красота, той вече не се тревожеше за оцеляването си. Много малко го вълнуваше и въпросът, каква би могла да е играта, предлагана от това място. Беше го намерил и това, че го видя, бе неговата награда. И така, без изобщо да се замисля за последствията, той скочи от издатината.
Сега падаше право надолу към някаква мътна река и ужасни скали, но един облак застана между него и земята, улови го и го отнесе. Занесе го до една кула в замъка и влезе през отворения прозорец. Остави го в стая без никаква врата. Имаше само прозорци, които гледаха към смъртоносна пропаст.
Само преди миг той бе скочил безгрижно от издатината на зъбера, но сега се поколеба да го направи. Килимчето пред огнището се разнищи и се превърна в дълга и тъмна змия, със зловещи зъби.
— Аз съм единственият ти изход — заговори тя. — Смъртта е единственият ти изход.
Ендър тъкмо се оглеждаше за някакво оръжие, когато екранът неочаквано притъмня. Следните думи започнаха да обикалят по ръба на чина му:
ЯВЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО ПРИ КОМАНДИРА.
ЗАКЪСНЯВАТЕ
ЗЕЛЕНО-ЗЕЛЕНО-КАФЯВО.
Разгневен, Ендър изключи чина и отиде до стената с кодовете, където откри светлинния код зелено-зелено-кафяво, докосна табелката и тръгна по светналата пътека. Тъмнозеленото, светлозеленото и кафявото от табелката му напомниха за царството сред ранната есен, което бе открил в играта. Трябва да се върна на това място, рече си той. Змията е само един дълъг конец, мога да се спусна от кулата и да открия някакъв път. Вероятно са нарекли мястото „краят на света“ защото отбелязва края на играта и защото мога да отида в някое от селцата и да стана едно от момченцата, които работят и си играят там, без да се налага да убивам и без да бъда убиван, просто да си живея там.
Като се замисли обаче, той не успя да си представи какво точно представлява това „просто да си живееш“. Подобно нещо никога не бе му се случвало. Но много му се искаше да опита.
Армиите бяха по-големи от наборните групи. Казармените помещения бяха също по-просторни. Помещението на „Саламандър“ бе дълго и тясно, с койки от двете страни.
Ендър застана на вратата. Няколко момчета наблизо го изгледаха, но те бяха по-големи и като че ли изобщо не го забелязаха. Продължиха да разговарят, както се бяха излегнали или подпрели на леглата. Разискваха, разбира се, сражения — по-големите момчета си падаха по това. Всички бяха много по-едри от Ендър. Десет– и единайсетгодишните стърчаха над него, а и Ендър не бе едър за възрастта си.
Опита се да разбере кое от момчетата е командир, но повечето от тях бяха облечени наполовина в бойна униформа и наполовина в „спална“ (както я наричаха) — голи от глава до пети. Мнозина бяха извадили чиновете си, но малцина учеха.
Ендър влезе в стаята. В мига, в който влезе, той бе забелязан.
— Какво искаш? — попита строго момчето от горното легло до вратата. Той бе най-едрият от всички. Ендър го бе виждал и преди, млад великан, на който вече никнеше брада. — Ти не си от „Саламандър“.
— Мисля, че вече съм — отвърна Ендър. — Зелено-зелено-кафяво, нали така? Командирован съм при вас. — Той показа заповедта на момчето, което очевидно бе охраната на вратата.
Момчето се пресегна да я вземе, но Ендър я дръпна на безопасно разстояние.