Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
— Няма дори плъхове — промърмори Флинт, хвана ръката на Тас и го дръпна. — Видяхме достатъчно.
— О, я стига!
Тас издърпа ръката си, пребори се със странното злокобно чувство и като изпъчи тесните си раменца, отново тръгна по тротоара. Не беше изминал и метър, когато установи, че е сам. Раздразнен, той спря и погледна назад. Джуджето стоеше на тротоара и гледаше намръщено след него.
— Хайде да отидем само до горичката в края на улицата — посочи Тас. — Виж, най-обикновена горичка от най-обикновени дъбове. Сигурно е парк или нещо такова. Можем да обядваме…
— Това място не ми харесва! — заинати се Флинт. — Напомня ми за… Тъмната гора, където Райстлин говореше с призраците.
— Ти си единственият призрак тук — раздразнено отвърна Тас, пренебрегвайки факта, че и на него му напомняше за същото. — Посред бял ден е. В центъра на града сме, в името на Реоркс!
— Тогава защо е толкова студено?
— Зима е! — извика кендерът и размаха ръце, но веднага се смълча и започна да се оглежда, когато думите му злокобно отекнаха из пустите улици. — Идваш ли? — попиха той със силен шепот.
Флинт си пое дълбоко дъх. Стисна намръщен бойната си брадва и с маршова стъпка настигна кендера, като оглеждаше бдително сградите, сякаш всеки момент някое привидение можеше да изскочи от тях.
— Вече не е зима — промърмори джуджето с ъгълчето на устата си, — освен тук.
— Има още седмици до пролетта — възрази Тас, доволен да започне какъвто и да е спор, само за да отвлече вниманието от стомаха си, който се беше свил на бучка.
Но Флинт отказа да спори и те продължиха мълчаливо да вървят по пустата улица, докато стигнаха края на карето. Тук сградите изведнъж свършваха с горичка. Както беше казал Тас, изглеждаше най-обикновена горичка от дъбови дървета, макар че това бяха най-високите дъбове, които бяха виждали през всичките си години на пътешествия из Крин. Но когато я доближиха, почувстваха как смразяващото усещане се засили толкова, че стана по-вледеняващо и от, най-големите студове, които бяха преживели — дори на Ледената стена. Защо беше толкова студено в тази част на града? Слънцето грееше. В небето нямаше нито облаче, но пръстите им бяха безчувствени, изтръпнали от студ. Флинт не можеше да държи дори брадвата си. Зъбите на Тас тракаха, изобщо не усещаше острите си уши и се тресеше силно.
— Д-д-да с-се махаме от-тук — запелтечи джуджето през посинелите си устни.
— П-просто стоим в с-сянката на сграда. — Тас за малко щеше да си прехапе езика. — К-когато из-злезем на с-слънце, ще с-се стоплим.
— Н-нито един от огньовете на К-крин н-няма да ни топли — отсече Флинт ядосано, докато тропаше по земята, за да възстанови кръвообращението в краката си.
— С-само още н-няколко м-метра. — Тас продължаваше да върви решително напред, въпреки че коленете му трепереха от студ. Но Флинт не му отговори. Той се обърна и видя, че джуджето не можеше да помръдне.
„Трябва да се върна“, каза си Тас, но не можеше. Любопитството, което беше основна причина за намаляване броя на кендерите в Крин, го тласкаше напред.
Когато стигна края на дъбовата горичка, сърцето му едва не спря. Обичайно кендерите са имунизирани срещу страх, затова бе успял да стигне дотук. Но сега се почувства жертвана най-безпричинния ужас, който беше преживявал някога. Онова, което го предизвикваше, се намираше именно в горичката.
„Това са обикновени дървета, каза си Тас, треперейки. Разговарях с призраци в Тъмната гора. Бих се срещу три или четири дракона. Бях затворник в замъка на магьосник. Видях демон да излиза от ада. Това е просто горичка.“
Бавно, говорейки си сам, той вървеше между дъбовете. Не стигна много далеч, не премина дори редицата дървета, която очертаваше периметъра на гората, когато се обърна и хукна назад.
Като го видя да бяга, Флинт разбра, че всичко е свършено — нещо ужасно щеше да изскочи от горичката. Джуджето толкова бързо се завъртя, че преплете крака и се затъркаля по паважа. Тас изтича до него, хвана го за пояса и го изправи. После двамата хукнаха бясно по улицата, Флинт бягаше, сякаш от това зависеше живота му. Струваше му се, че чува гигантски стъпки да трополят зад него и не смееше да се обърне. Представата за олигавено чудовище със зинала паст го преследваше и сърцето му едва не се пръсна. Най-после стигнаха края на улицата.
Беше топло. Слънцето грееше.
От оживените съседни улици се носеха гласове на хора. Флинт спря изтощен и задъхан. Той погледна уплашено назад, но с изненада видя, че улицата е съвсем пуста.
— Какво имаше там? — попита, когато успя да надвика бученето на сърцето си.