Молитвената песен

— Господи, докъде паднах, да преследвам някакъв си младеж от Вейл — мърмореше си гномът под носа. — Какво прахосване на таланта. Поне да беше джудже! Можеха поне да ми дадат да преследвам някакво джудже. Що за идиотизъм! Друидът се върна да помага на джуджетата, а аз стоя тук и следя това момче…

Помърмори още малко, повечето, от което беше неразбираемо и после гласът му замря.

Джеър Омсфорд остана сам в тъмнината и се чудеше какво да прави на следващата сутрин.

Спа лошо през нощта, притеснен от въжетата, преследван от сянката на това, което го очакваше. Под какъвто и ъгъл да погледнеше бъдещето, то изглеждаше мрачно. Не можеше да очаква помощ от приятелите си. Та нали никой не знаеше къде се намира. Всички, и родителите му, и Брин, и Аланон, и Роун, си мислеха, че се намира в безопасност в страноприемницата в Шейди Вейл. Не можеше и да предугади действията на онези, които го бяха пленили. Въпреки уверенията на Слантър, той не се надяваше, че ще бъде освободен, независимо от това, на колко въпроса ще отговори. Пък и как би могъл да отговаря на въпроси за магията? Слантър явно смяташе, че тя е нещо, което може да се научи. Щом гномите разберат, че тя не е придобита способност, а талант, с който той беше роден, ще поискат да научат още нещо. Ще го закарат в Източната земя, при Призраците Морди…

Така мина нощта. От време на време задрямваше, забравяйки неудобствата и тревогите, надвит от умората, но всеки път за кратко. Накрая, някъде към сутринта, изтощението си каза думата и той потъна в дълбок сън.

Още не беше се съмнало, когато Слантър го раздруса грубо и го събуди.

— Ставай — нареди гномът. Другите са тук.

Джеър отвори очи и премигна сънливо в сивотата на приближаващия ден. Въздухът беше студен и влажен, и той го усещаше въпреки одеалото, с което все още беше завит. Над тъмните стволове на боровете беше паднала гъста есенна мъгла. Цареше гробна тишина. Горският живот все още не се бе пробудил. Слантър се наведе над него и охлаби въжетата, с които беше вързан за дървото. Наоколо не се виждаха други гноми.

— Къде са те? — попита той, когато Слантър му свали превръзката от устата.

— Наблизо. На около стотина ярда надолу по склона. — Слантър сграбчи куртката на младежа от Вейл и го вдигна на крака. — А сега не искам никакви номера. Пази магията за себе си. Освободих те от дървото, за да можеш да заприличаш малко на човек, но веднага пак ще те завържа, ако ми извъртиш някой номер. Ясно ли е?

Джеър кимна бързо с глава. Ръцете и краката му все още бяха вързани с въжета, а крайниците му бяха така стегнати, че му беше трудно да стои прав. Стоеше с гръб към бора. Мускулите го боляха. Дори да можеше да се освободи, той нямаше да е способен да избяга надалеч. Главата му беше замаяна от умора и от внезапно връхлетял го страх, докато чакаше силите му да се възстановят. Да отговаря на въпросите, го беше посъветвал Слантър. Да не бъде глупак. Но какви отговори да им даде? Какви отговори биха приели те?