Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
Изчака търпеливо униформените да проверят какво има в купето, които дори надникнаха с огледала под седалките, провериха номерата и чак тогава отвориха вратата.
Той измина стотина метра към реката, след това зави надясно по „Рамбла“, улицата, която минаваше покрай брега от пристанището към предградието Караско, където живееха много служители на посолства, включително Артигас и изчезналият незнайно къде Юнг.
Пет минути по-късно спря „Круизъра“ до тротоара пред постройка, останала от деветнайсети век, предназначена за добитъка, превозван по реката. Сега всички тези сгради бяха превърнати в бирарии, ресторанти и барове.
Жената, която събираше такса от паркираните автомобили, го погледна кръвнишки. Бе видяла дипломатическия номер. Дипломатите имаха право да спират където пожелаят, без дори да плащат.
В интерес на уругвайско-американските взаимоотношения Артигас й даде банкнота от петдесет песо, която правеше по-малко от два американски долара, и си спечели топла усмивка.
Влезе в заведението. С изключение на една или две жени, за които Хулио от време на време се сещаше, за него не съществуваше по-приятна миризма от тази на телешко — също и на пилешко, свинско и разни други меса — жарнати на скара с дървени въглища.
Тръгна към мястото, където знаеше, че ще го чака Ордьонес — едно от малките евтини ресторантчета в задната част на старата сграда — и усети как устата му се пълни със слюнка.
Главен инспектор Ордьонес вече го чакаше и се изправи, когато го видя, че идва.
Прегърнаха се и се целунаха, както правят мъжете от латинските страни, и се настаниха на малка масичка. Вече бе донесена бутилка вино, бутилка газирана вода, четири чаши с високи столчета, плетена кошничка с различни видове хляб и солети, малка чинийка с масло и още една с пастет от пилешки черен дроб.
Хосе наля вино на Хулио и двамата се чукнаха.
— Какво те тормози? — попита Хулио. — Мерлото не е лошо.
— Какво ще кажеш за седем застреляни мъже, всички облечени в черно?
Артигас си помисли: „Той май не се шегува“.
Отпи от мерлото, след това намаза малко пастет върху хапка хрупкав черен хляб и зачака Ордьонес да продължи.
— Не ми се струваш изненадан — отбеляза Хосе.
— Аз съм агент на ФБР. Опитваме се да не издаваме мислите и чувствата си.
Приближи се сервитьор.
Хулио поръча емпанада, средно опечено bife chorizo, papas fritas и салата от домати с лук.
Хосе вдигна два пръста, за да покаже на сервитьора, че той ще иска същото.
— И къде са геройски загиналите нинджи? — попита Хулио. Хосе се разсмя.
— В едно имение — казва се „Шангри-Ла“ — близо до Такуарембо.
Хулио поклати енергично глава, за да покаже, че няма представа къде се намира Такуарембо.
— На около триста и шейсет километра на север — обясни Хосе. — На Пета магистрала. — Замълча. — Надявах се да дойдеш с мен.
— Доста далеч.
— Не чак толкова с хеликоптер.
Хулио бе наясно, че уругвайската полиция използва хеликоптери само в специални случаи дори когато се налага да пътуват висши офицери.
— Като приятел ли ме каниш, или официално? — попита Хулио.
— Хайде да решим, след като огледаме имението „Шангри-Ла“ — предложи Хосе.
— Добре. — Хулио се поколеба. — Кажи, братовчеде, да не би да познавам собственика на „Шангри-Ла“?
— Ти ще ми кажеш. Той е — бил е — ливански търговец на антики. Казва се Жан-Пол Бертран.
Хулио поклати глава и попита:
— А ти проявявал ли си професионален интерес към Senor… как му беше името?
— Жан-Пол Бертран — довърши вместо него Хосе.
— Проявявал ли си към Бертран интерес, преди да бъде убит?
Хосе поклати глава.
— От всичко досега, ми се струва чист като сълза.
Сервитьорът донесе двете порции емпанада и те прекъснаха разговора. Сигурно щяха да продължат, ако в ресторанта не бяха влезли две красиви млади жени.
Не бързаха с обяда, ала и не се застояха дълго. Двайсет минути, след като Хулио отпи първата глътка мерло, бутилката беше празна и Хосе плати на сервитьора.
Когато излязоха от някогашния склад за животни, двамата пресякоха към военноморската база. Хулио с изненада видя, че хеликоптерът, който ги чака, не е от очуканите стари „Хюита“ на Националната полиция, а лъскав нов „Дофин“. Пилотът бе офицер от флота. Хулио предположи, че това е личният хеликоптер на президента на Уругвай.
Това очевидно означаваше, че някой високопоставен в уругвайското правителство — може би самият президент — приемаше случилото се в имение „Шангри-Ла“ за твърде сериозно.
ДВЕ
Имение „Шангри-Ла“