Ловци на кости
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #6
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-792-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ловци на кости». Краткое содержание книги:
— А Сакатият бог Древен ли е?
Мълчание.
Котильон се усети, че е затаил дъх. Стигнал бе до този въпрос по криволичеща пътека и по пътя бе направил открития — толкова неща за премисляне всъщност, че умът му беше изтръпнал, сломен от всичко, което бе научил.
— Трябва да го знам — промълви той с лека въздишка.
— Защо? — попита Еджуокър.
— Ако е, то следва друг въпрос. Как убиваш първична сила?
— Искаш да разбиеш равновесието?
— То вече е разбито, Еджуокър! Този бог беше свален на повърхността на един свят. И окован. Силата му бе разкъсана и скрита в нищожни, буквално безжизнени лабиринти, но всички те — свързани със света, от който дойдох…
„Толкова по-зле за този свят“ — каза Ампелас.
Самодоволното пренебрежение в този отговор ужили Котильон. Той вдиша дълбоко и помълча, докато гневът му отмине. После отново се обърна към драконите.
— А от този свят, Ампелас, той трови лабиринтите. Всеки лабиринт. Вие способни ли сте да се борите с това?
„Ако бъдем освободени…“
— Ако бъдете освободени — прекъсна го със сурова усмивка Котильон, — ще подновите първоначалната си цел и в селението на Сянка ще се пролее още драконова кръв.
„А ти и твоят съратник узурпатор вярвате, че сте способни на това?“
— Ти едва ли не го призна сам — отвърна Котильон. — Можете да бъдете убити, а когато ви убият, оставате мъртви. Нищо чудно, че Аномандарис ви е оковал тримата. В упоритата си глупост нямате равни…
„Едно разкъсано селение е най-слабото селение от всички! Защо мислиш, че Сакатият бог действа точно през него?“
— Благодаря ти — отвърна кротко Котильон на Ампелас. — Точно това трябваше да разбера. — Обърна се и закрачи обратно по пътеката.
„Почакай!“
— Пак ще поговорим, Ампелас — отвърна той през рамо. — Преди всичко да пропадне в Бездната.
Еджуокър го последва.
Щом излязоха от каменния кръг, съществото заговори:
— Длъжен съм да се самоукоря. Бях те подценил, Котильон.
— Съвсем обичайна грешка.
— Какво ще правиш сега?
— Трябва ли да ти го кажа?
Еджуокър не отговори веднага. Продължиха по склона, излязоха на равното.
— Би трябвало — най-сетне отвърна привидението. — Защото може да съм склонен да ти помогна.
— Щеше да значи повече за мен, ако знаех кой — или какво — си.
— Можеш да ме смяташ за… първична сила.
Мраз вкочани Котильон.
— Разбирам. Добре, Еджуокър. Изглежда, Сакатият бог е предприел настъпление на много фронтове. Първият трон на Т’лан Имасс и Тронът на Сянка са тези, които най-много ни засягат, по очевидни причини. На тези два фронта чувстваме, че се сражаваме сами — не можем да разчитаме дори на Хрътките, предвид това, че изглежда, са подвластни на Тайст Едур. Нужни са ни съюзници, Еджуокър, и то веднага.
— Ти току-що остави зад себе си трима такива съюзници…
— Съюзници, които може би няма да ни откъснат главите веднага щом заплахата бъде осуетена.
— Е, да, това го има. Добре, Котильон, ще го пообмисля.
— Не бързай.
— Това май противоречи на предишното.
— Ако ти липсва усет за сарказъм — предполагам, че да.
— Наистина ми ставаш интересен, Котильон. А това е рядкост.
— Знам. Съществувал си по-дълго… — Думите му замряха.
„Първична сила. По-дълго, и още как. Проклятие!“
Толкова много начини имаше да се погледне на тази ужасна потребност, всеобхватното съчетание на мотиви, от които можеха да се извлекат всички тонове и оттенъци на нравственост, че Маппо Рънт се чувстваше съкрушен и от това в мислите му се просмукваше само скръб, чиста и вледеняваща. Под грубата кожа на дланите си усещаше как бавно изтлява споменът за нощта и скоро този камък щеше да познае пристъпа на слънчевия зной — това очукано, обрасло с корени долнище на скала, не съзирало слънце от хилядолетия.
Беше обръщал камъни. Шест, от изгрев-слънце. Грубо изсечени доломитни плочи, а под всяка от тях бе намерил попилени и скършени кости. Малки кости, почти вкаменени, и макар и на безброй късчета след дълговечната кършеща тежест на камъка, доколкото Маппо можеше да прецени, скелетите бяха пълни.
Имаше, винаги беше имало и винаги щеше да има всевъзможни войни. Той знаеше това, знаеше го във всички кътчета на изтерзаната си и покрита с белези душа, тъй че откриването на тези отдавна загинали джагътски деца не беше донесло стъписване. А ужасът милостиво и бързо бе преминал през мислите му и накрая бе останала единствено старата му спътница, скръбта.