Ловци на кости
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #6
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-792-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ловци на кости». Краткое содержание книги:
— Мрачна компания си тази сутрин, Маппо.
— Такъв съм, да. Съжалявам, Икариум.
— Ще поостанем ли тук?
Маппо изгледа приятеля си. Смъкнал дрехите си, сега той изглеждаше по-примитивен, по-варварски от обичайното. Боята, с която бе прикрил цвета на кожата си, почти се беше отмила.
— Както искаш. Това пътуване е твое в края на краищата.
— Връща се знание — промълви Икариум, без да откъсва очи от морето. — Дарът на Рараку. Виждаме как се вдигат вълните тук, на този западен бряг. Още по на запад трябва да има река и много градове…
Маппо присви очи.
— Вече само един, впрочем.
— Само един?
— Другите умряха преди хиляди години, Икариум.
— Н’карафал? Требур? Инат’ан Мерусин? Вече ги няма?
— Инат’ан Мерусин сега се нарича Мерсин. Последният от големите градове покрай реката.
— Но те бяха толкова много, Маппо. Спомням си имената на всички. Винит, Хедори Куил, Трамара…
— Всички прилагаха интензивно напояване, извличаха водите на реката в равнините. Всички сечаха гори, за да строят кораби. Тези градове сега са мъртви, приятелю. А водите на реката, някога толкова чисти и сладки, сега са натежали от тиня и много са намалели. Равнините са изгубили почвата си, превърнали са се в Лато Одан на изток от река Мерсин и Угарат Одан на запад.
Икариум бавно вдигна ръце, опря ги на слепоочията си и затвори очи.
— Толкова много време ли е минало, Маппо? — попита почти шепнешком.
— Може би морето е събудило такива спомени. Защото тогава то наистина беше море, пресноводно в по-голямата си част, макар да имаше просмукване през варовиковия вал от залива Лонгшан — онази огромна преграда загниваше, както ще го прави отново, предполагам. Ако това море стига толкова на север, колкото някога.
— Първата империя?
— Рухваше още тогава. Нямаше връщане назад. — Маппо се поколеба, забелязал, че думите му нараняват приятеля му. — Но хората се върнаха по тези земи, Икариум. Седемте града… да, името произлиза от стари спомени. Нови градове са израснали от древните руини. В момента сме само на четиридесет левги от един от тях. Лато Риве. Той е на брега на…
Икариум изведнъж се обърна.
— Не. Все още не съм готов да напусна, да прекосявам океани. Тази земя пази тайни — мои тайни, Маппо. Навярно древността на спомените ми ще се окаже полезна. Земите, съхранили се в ума ми, са земите на миналото ми, в края на краищата, и те като нищо може да таят истини. Ще тръгнем по тези древни пътища.
Треллът кимна.
— Ще вдигна бивак тогава.
— Требур.
Маппо се обърна. Зачака с нарастващ страх.
Икариум вече бе приковал очи в него, вертикалните му зеници бяха присвити в черни резки от ярката слънчева светлина.
— Имам спомени за Требур. Живял съм там, в Града на куполите. Извърших нещо. Нещо важно. — Намръщи се. — Направих… нещо.
— Усилен път ни предстои значи — каза Маппо. — Три, може би четири дни до подножията на планината Талас. Поне още десет, докато стигнем до завоя на река Мерсин. Руслото се е изместило от древния Требур. Един ден път на запад от реката след това, и ще стигнем до развалините.
— Ще има ли села по пътя ни?
Маппо поклати глава.
— Тези Одан в днешно време са буквално безжизнени, Икариум. Спускат се понякога племената веданик от планината Талас, но не и по това време на годината. Дръж си лъка в готовност — има антилопи, зайци и дролиг.
— Водни ями значи?
— Знам ги.
Икариум отиде при товара си.
— Това сме го правили и преди, нали?
„Да.“
— От отдавна не сме, приятелю.
„Почти осемдесет години всъщност. Но последния път се натъкнахме случайно на него — ти нищо не си спомни. Боя се, че този път ще е друго.“
Икариум спря, вдигнал в две ръце лъка с роговите върхове, и погледна Маппо.
— Толкова си търпелив с мен — промълви с тъжна усмивка. — А аз се скитам. Все така изгубен.
Маппо сви рамене.
— Правим, каквото правим.
Склоновете на планините Пат’Апур обрамчваха далечния хоризонт на юг. Почти една седмица беше изтекла, откакто напуснаха град Пан’поцун и с всеки ден селцата, през които минаваха, се смаляваха, а разстоянието между тях се удължаваше. Вървежът им беше бавен като на костенурка, но това трябваше да се очаква, след като пътуваха пеш и с човек, който като че ли си беше изгубил ума.
С кожа, потъмняла почти маслиново от слънцето под прахта, демонът Сивожаб се изкатери на канарата и клекна до Кътър.
„Обяснение. Твърди се, че пустинните оси пазят скъпоценни камъни и разни такива неща. Питане. Кътър чул ли е такива приказки? Пауза на очакване.“
— По-скоро звучи като лоша идея за шега — отвърна Кътър.