Ловци на кости
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #6
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-792-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ловци на кости». Краткое содержание книги:
Под тях се простираше равна поляна, обкръжена от масивни скали. Бяха си я избрали за бивак. Сцилара и Фелисин Младша клечаха до огъня. Лудият не се виждаше никакъв. Пак се е запилял някъде, реши Кътър. Да си говори с призраци или, може би по-вероятно, с гласовете в главата си. О, Хеборик носеше проклятия, жилките на тигър по кожата си, благослова на един бог на войната — и гласовете в главата му като нищо можеше да са истински. И все пак, прекършиш ли духа на един човек достатъчно пъти…
„Закъсняло наблюдение. Ларви, там, в тъмните предели на гнездото. Гнездо? Насмешка. Кошер? Гнездо.“
Кътър погледна намръщено демона. Плоската му плешива и широка глава с четириокото лице беше на буци и подута от ужилванията на осите.
— Не си. О, да. Направил си го.
„Раздразнение е обичайното им състояние, смятам вече. Разбиването на пещерата им ги е раздразнило още повече. Сблъскахме се в бръмчаща вражда. Аз пострадах повече, мисля.“
— Черни оси?
„Килната глава, питащо. Оси? Плашещ отговор, ами да, бяха. Черни. Риторично, важно ли беше това?“
— Радвай се, че си демон — отвърна Кътър. — Две-три ухапвания от тях ще убият възрастен човек. Десет убиват кон.
„Кон — ние ги имахме — ти ги имаше. Трябваше да тичам. Кон. Голямо четирикрако животно. Вкусна храна.“
— Хората обикновено ги яздят — отвърна Кътър. — Докато не паднат. Тогава ги ядат.
„Много приложения, чудесни и пестеливи. Ние изядохме ли твоите? Къде може да намерим още такива същества?“
— Нямаме пари, с които да ги купим, Сивожаб. А нашите продадохме за храна и продукти в Пан’поцун.
„Упорито благоразумие. Няма пари. Тогава трябва да вземем, мой млади приятелю. И да ускорим това пътуване до толкова желания край. Тонът в края обозначава умерено отчаяние.“
— Още ли нямаме вест от Л’орик?
„Притеснено. Не. Моят брат мълчи.“
Помълчаха. Демонът чоплеше раздраните краища на устните си, по които, забеляза Кътър, щом се вгледа по-отблизо, стърчаха сиви късчета смачкани оси. Сивожаб беше изял гнездото. Нищо чудно, че осите се бяха раздразнили. Кътър отри чело, после страните си. Имаше нужда от бръснене. И баня. И чисти, нови дрехи.
И цел в живота. Някога, толкова отдавна, когато все още беше Крокъс Младока от Даруджистан, чичо му бе започнал да подготвя пътя за един преобразен Крокъс. Младеж от знатните дворове, обещаваща фигура, фигура привлекателна за младите, богати, глезени жени на града. Краткотрайна амбиция, във всяко отношение. Чичо му беше умрял. И също така бе умрял Крокъс Младока. Куп пепел не беше останал за разравяне.
„Онова, което бях, не е това, което съм. Двама души, еднакви лица, но различни очи. В това, което са видели, в това, което отразяват към света.“
„Горчив вкус — каза в ума му Сивожаб, изплезил дългия си език, за да събере последните късчета. Тежка, отривиста въздишка. — И все пак, ох, колко изпълваща. Питане. Можеш ли да се пръснеш от това, което е в тебе?“
„Надявам се, че не.“
— Я по-добре да потърсим Хеборик, ако искаме този ден да не мине безплодно.
„Забелязано преди. Призрачни ръце проучвал скалите горе. Мирисът на диря го отвел напред и нагоре.“
— Диря ли?
„Вода. Търсеше началото на извор, който се пълни долу при напращелите жени, които, казано с ревност, толкова те обожават.“
Кътър се изправи.
— На мен не ми изглеждат толкова „напращели“, Сивожаб.
„Любопитно. Купища плът, съдове за склад на вода, по бедрата и отзад. По гърдите…“
— Аха. Този вид „напращялост“ значи имаш предвид. Прекалено месояден си, демоне.
„Да. Най-пълно и доволно съгласие. Да ида ли да подиря Призрачни ръце?“
— Не. Ще го подиря аз. Смятам, че конниците, които ни подминаха вчера по пътя, не са толкова далече, колкото трябва да са, и ще съм спокоен, ако знам, че пазиш Сцилара и Фелисин.
„Никой няма да ги отведе“ — отвърна Сивожаб.
Кътър изгледа отгоре клечащия демон.
— Сцилара и Фелисин не са коне.
Големите очи на Сивожаб бавно примигаха, първо двете едно до друго, после — другите отгоре и отдолу. Езикът му пробяга по устните му.
„Смешно. Не са, разбира се. Недостатъчен брой крака, забелязано.“
Кътър се покатери на канарата, после скочи на съседната, вкопчи се в една издатина и се издърпа нагоре. Не беше по-различно от катерене на тераса или по стена на градско имение. „Обожавали ме, тъй ли?“ Трудно му беше да го повярва. Допускаше, че им е по-леко да спрат очите си на него, отколкото на старец или демон, но това не беше обожание. Не можеше да ги разбере тези две жени. Дърлеха се като сестри, караха се за всяко нещо, което им се изпречи пред очите, както и за неща, които Кътър нито можеше да види, нита да разбере. В други моменти ставаха безкрайно близки все едно, че споделяха някаква тайна. И и двете се суетяха над Хеборик Призрачните ръце, дестраянта на Трийч.