Ловци на кости

Тъй или иначе, щяха да започнат прехвърлянето нощем.

Хеборик трябваше да върне нещо, взето оттам. Нещо, намерено на острова. Всичко беше толкова мътно. А неясно защо, Котильон бе пожелал Кътър да придружи дестраянта. Или по-скоро — да опази Фелисин Младшата. „Да тръгнеш по път, който не е съществувал досега.“ Все пак не беше най-добрата мотивация. Бягството от отчаянието бе жалък избор, особено след като е обречено на неуспех.

„Обожавали ме, така ли? Какво има да ми обожават?“

Чу глас пред себе си:

— Всичко загадъчно е като стръв за любопитния. Чувам стъпките ти, Кътър. Ела, виж този паяк.

Кътър обиколи канарата и видя Хеборик, коленичил до един крив чворест дъб.

— А там, където стръвта е свързана с болка и уязвимост, става много по-привлекателна. Виждаш ли този паяк? Под този клон, да? Трепери на паяжината си, едното й краче е откъснато, тресе се като изтерзана от болка. Разбираш ли, нейната плячка не са мухи или комарчета. О, не. Тя дебне да улови паяци.

— Тях не ги интересува нито болката, нито загадъчното, Хеборик — отвърна Крокъс и се наведе, за да огледа паяка. Беше колкото детска длан. — Това не е краче. Подставено е.

— Допускаш, че другите паяци могат да броят. Тя знае по-добре.

— Всичко това е много интересно — отвърна Кътър и се изправи. — Но трябва вече да тръгваме.

— Всички ние наблюдаваме как се разиграва това — рече Хеборик, опрял гръб на дънера, и загледа странно пулсиращите си ноктести ръце.

„Всички ние? О, да, ти и твоите невидими приятели.“

— Не бих допуснал, че по тези хълмове ще има много духове.

— И би сгрешил. Планински племена. Безкрайни войни… тези, които са загинали в битка, виждам аз, само паднали в битка. — Призрачните ръце се свиха. — Началото на извора е малко по-натам. За контрол над него са се били. — Жабешкото му лице се смръщи. — Винаги има причина или причини. Винаги.

Кътър въздъхна и огледа небето.

— Знам, Хеборик.

— Да знаеш не значи нищо.

— И това знам.

Хеборик се изправи.

— Това е най-голямото утешение на Трийч — разбирането, че съществуват безкрайни причини за война.

— И теб ли те утешава това?

Дестраянтът се усмихна.

— Хайде. Онзи демон, дето говори в главите ни в момента, е обсебен от мисъл за плът, устата му е пълна със слюнка.

Поеха надолу по пътеката.

— Няма да ги изяде.

— Не съм убеден, че това е естеството на апетита му.

Кътър изсумтя.

— Хеборик, Сивожаб е една четириръка, четириока и много голяма жаба.

— С изненадващо безгранично въображение. Кажи ми, колко знаеш за него?

— По-малко от теб.

— Не ми беше хрумвало досега — отвърна Хеборик, докато водеше даруджистанеца по по-малко стръмна, но и по-лъкатушеща пътека, — че буквално не знаем нищо — нито кой е бил Сивожаб, нито какво е направил там, в родното си селение.

Този път Хеборик се бе държал смислено за необичайно дълго време. Кътър се зачуди дали нещо не се е променило у него — надяваше се да си остане така.