Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Учениците приемаха възторжено нововъведенията на госпожица Морган. Часовете станаха толкова интересни, че дори онези, дето си бяха спечелили завидна слава с номерата, които погаждаха на учителите, престанаха да се блазнят от мисълта да подпалят училището.
Госпожица Морган въведе една практика, която накара учениците да я боготворят. Всеки следобед им четеше по един час. Четеше им на части „Айвънхоу“ и „Талисманът“; рибарските разкази на Зейн Грей и ловджийските на Джеймс Оливър Къруд; „Морският вълк“ и „Зовът на дивото“. Не бебешки приказки за червената кокошчица и Кума Лиса и гъските, а вълнуващи произведения за зрели хора.
Госпожица Морган четеше много хубаво. Тя успя да спечели дори най-големите калпазани и те вече и не помисляха да бягат от училище, за да не пропуснат нещо, и я слушаха със зяпнали уста.
А Туларесито продължаваше да рисува старателно. Само от време на време ще вдигне глава, колкото да примигне срещу учителката и да се почуди как е възможно да интересуват когото и да било тези далечни описания на действията на непознати хора. За него това бяха хроники за действителни събития — иначе защо трябва да бъдат записвани? Тези истории бяха като уроците. Туларесито просто не ги слушаше.
След време госпожица Морган си даде сметка, че прекадено много се нагажда според по-големите ученици. Тя самата обичаше приказки и често си мислеше, че има цели народи, които вярват в самодиви и затова ги и срещат. В кръга на своите опитни и начетени приятели неведнъж бе повтаряла, че „културният недоимък на Америка се дължи на това, че тя, водена от предубеждения, така безапелационно отхвърля съществуването на самодивите“. И учителката започна да чете следобед приказки на учениците.
И ето че у Туларесито настъпи промяна. Лека-полека, докато госпожица Морган четеше за елфи и добри духове, за самодиви, феи и сменени деца, той започна да се заслушва и моливът увисваше неподвижен в ръката му. После, когато тя взе да чете за гномовете, за техния живот и привички, той направо остави молива и проточи шия напред, да не изтърве някоя дума.
След училище госпожица Морган изминаваше пешком половината миля до фермата, в която живееше под наем. Тя обичаше да ходи сама, да сече с пръчка главите на магарешките бодили или да мята камъни в храсталаците, от които шумно излитаха пъдпъдъци. Мислеше да се сдобие с някое скокливо любопитно куче, което да споделя нейните вълнения, да разбира магията на дупките в земята, на отпечатъците от лапи по шумата, на чудноватото тъжно свирукане на някоя птица и живителните ухания, които земята тайно изпущаше.
Един следобед госпожица Морган се покатери високо на една варовикова скала, за да издълбае инициалите си върху бялата й повърхност. По пътя нагоре си убоде пръста на някакъв трън и вместо инициалите си надраска: „Аз бях тук и оставих тук част от себе си.“ И натисна окървавения си пръст на скалата, която веднага попи кръвта.
Същата вечер тя писа в едно писмо: „След елементарната потребност да живее и да възпроизвежда човек иска преди всичко да остави някаква следа от себе си, може би като доказателство, че наистина е съществувал. И той оставя това доказателство върху дърво, върху камък или върху живота на други хора. Този дълбок стремеж съществува у всеки — от хлапака, който пише мръсни думи в обществения клозет, до Буда, който е изрязал образа си в съзнанието на цяла една раса. Животът е толкова нереален. Ние, струва ми се, сериозно се съмняваме, че съществуваме, и затова правим всичко възможно да го докажем.“ Тя си остави копие от това писмо.
Като се прибираше към къщи в деня, когато беше чела за гномовете, храстите край пътя по едно време припращяха и от тях се подаде грозната глава на Туларесито.
— Ох, как ме уплаши! — извика госпожицата. — Не изскачай така ненадейно.
Туларесито се изправи и смутено усмихнат, взе да потупва шапката си о крака. Изведнъж госпожица Морган усети да я обзема страх. Пътят беше пуст, а тя беше чела разни истории за слабоумни.
— Какво… какво искаш? — изрече тя, като едва успя да овладее треперещия си глас.
Туларесито се усмихна по-широко и затупа още по-усилено с шапката си.